Дъщерята на лорд Тивин първа пристъпи през процепа, Мелара бе по петите й. Джейни Фарман влезе последна и се опитваше да се крие зад тях, както правеше винаги.
Вътрешността на шатрата бе изпълнена с миризми. Канела и мускатов орех. Пипер, червен, бял и черен. Бадемово мляко и лук. Чесън и киселец, и скъп шафран, и други, още по-редки подправки. Единствената светлина идваше от железен мангал с форма на глава на базилиск — смътна зелена светлина, от която стените на шатрата изглеждаха студени, мъртви и гнили. Дали и в живота беше така? Церсей като че ли не помнеше.
В съня й магьосницата спеше, както беше спала в живота. „Оставете я — искаше й се да им извика. — Малки глупачки такива, никога не будете спяща магьосница“. Но лишена от език, можеше само да гледа как момичето свали наметалото си, изрита леглото на вещицата и каза:
— Събуди се, искаме да ни кажеш бъдещето.
Когато Маги Жабата отвори очи, Джейни Фарман писна уплашено, излетя от шатрата и хукна презглава в тъмната нощ. Пълничката, глупава и страхлива Джейни с месестото лице, която се плашеше от всяка сянка. „Но беше най-мъдрата“. Джейни си живееше и до днес на Белия остров. Беше се омъжила за един от знаменосците на лорд брат си и му народи цяла дузина деца.
Очите на старицата бяха жълти, с нещо гадно, полепнало около тях. В Ланиспорт разправяха, че била млада и красива, когато съпругът й я докарал от Изтока с товар подправки, но възрастта и злото бяха оставили следи по нея. Беше ниска, трътлеста и с брадавици, пъпчива, със зеленикава челюст. Зъбите й бяха окапали, а бозките й висяха до коленете. Човек можеше да подуши миризмата на старост, ако се доближеше много до нея, а дъхът й беше странен, силен и гнусен.
— Марш оттук — изхриптя тя на момичетата, щом ги видя.
— Дойдохме да ни предскажеш — каза й Церсей.
— Марш — изграчи им отново старицата.
— Чухме, че можеш да виждаш в бъдното — каза Мелара. — Искаме само да знаем за какви мъже ще се омъжим.
— Марш — за трети път изграчи Маги.
„Чуйте я — щеше да им извика кралицата, стига да имаше език. — Все още имате време да избягате. Бягайте, глупави малки тъпачки!“ Момичето със златните коси скръсти ръце.
— Дай ни предсказание или ще кажа на лорд баща ми да заповяда да те пребият с камшик за наглостта ти.
— Молим те — примоли й се Мелара. — Само ни кажи бъдещето и ще си идем.
— Някои, дето са тук, нямат бъдеще — измърмори с ужасно дълбокия си глас Маги. Придърпа робата около раменете си и прикани с пръст момичетата. — Елате, щом не искате да се махате. Глупачки. Елате, да. Трябва да вкуся кръвта ви.
Мелара пребледня, но не и Церсей. Една лъвица не се плаши от жаба, колкото и стара и грозна да е. Трябваше да си иде. Трябваше да я послуша, да побегне. Но вместо това взе камата, която Маги й подаде, и прокара закривения резец по върха на палеца си. А после го направи и на Мелара.
В сумрачно зелената шатра кръвта изглеждаше по-скоро черна, отколкото червена. Беззъбата уста на Маги потрепери, като я видя.
— Тук — изшепна тя, — тук ми я дай. — Когато Церсей й поднесе ръката си, тя засмука кръвта с венци, меки като на новородено бебе. Кралицата още помнеше колко странно студена и лепкава бе устата й.
— Три въпроса можеш да зададеш — каза старицата, щом си получи глътката. — Отговорите ми няма да ти харесат. Питай и да те няма.
„Иди си — помисли в съня си кралицата. — Задръж си езика зад зъбите и бягай“. Ала момичето не намери благоразумие да се уплаши.
— Кога ще се омъжа за принца? — попита то.
— Никога. Ще се венчаеш за краля.
Под златните къдрици лицето на момичето се набръчка озадачено. Години след това бе приемала тези думи в смисъл, че ще се венчае с Регар едва след смъртта на Ерис.
— Но ще бъда кралица, нали? — попита по-младата в съня.
— Да. — Злоба блесна в жълтите очи на Маги. — Кралица ще си… докато не дойде друга, по-млада и по-красива, да те свали и да ти отнеме всичко, що ти е скъпо.