— И искате да предотвратите прорицанието? „Повече от всичко друго“, помисли Церсей.
— Може ли да бъде предотвратено?
— О, да. Изобщо не се съмнявайте.
— Как?
— Мисля, че ваше величество знае как.
Знаеше. „Знаех го през цялото време. Още в шатрата. Само да се опита, ще накарам брат ми да я убие.“
Но едно беше да знаеш какво да направиш. Съвсем друго — да знаеш как да го направиш. Не можеше да разчита повече на Джайм. Внезапна болест щеше да е най-добре, но боговете рядко биваха толкова услужливи. „Тогава как? Нож, възглавница, чаша отрова за сърце?“ Всички те създаваха проблеми. Ако старец умреше в съня си, никой нямаше да се замисли, но шестнайсетгодишно момиче, намерено мъртво в леглото си, щеше да събуди неудобни въпроси. Освен това Марджери никога не спеше сама. И макар сир Лорас да издъхваше, около нея винаги имаше мечове, ден и нощ.
„Мечовете обаче са с два ръба. Самите мъже, които я пазят, може да се използват, за да бъде премахната“. Доказателството трябваше да е толкова смазващо, че дори собственият баща на Марджери да няма избор, освен да се примири с екзекуцията й. А това нямаше да е лесно. „Любовниците й едва ли ще признаят, щом знаят, че освен нейната ще струва и тяхната глава. Освен ако…“
На другия ден кралицата намери Озмунд Черно котле на учебния двор, тренираше с един от близнаците Редвин. Кой точно от двамата — не можеше да каже; никога не беше успявала да ги различи един от друг. Погледа малко играта им с мечовете, след което повика сир Озмунд настрана.
— Повърви малко с мен. И ми кажи истината. Но този път не искам никакви празни хвалби, никакви приказки как един от Черно котле бил три пъти по-добър от всеки друг рицар. Много може да зависи от отговора ти. Брат ти Озни. Колко добър е с меча?
— Добър е. Виждали сте го. Не е силен колкото мен или Осфрид, но е бърз с фаталния удар.
— Ако се стигне до това, би ли могъл да надвие сир Борос Блънт?
— Борос Корема? — Сир Озмунд се изсмя. — На колко е той, на четирийсет? Петдесет? Полупиян повечето време, дебел и когато е трезвен. И да е имал вкус към битката, загубил го е. Да, ваше величество, ако сир Борос плаче да бъде убит, Озни може много лесно да го направи. Защо? Да не е извършил някакво предателство Борос?
— Не — отвърна тя. „Но Озни — да“.
Бриен
На първия труп се натъкнаха на една миля от кръстопътя.
Полюшваше се от клона на мъртво дърво, по чийто ствол още личаха белези от мълнията, която го беше убила. Враните се бяха потрудили по лицето му, а вълци се бяха гощавали с долната част на краката му, провиснали ниско над земята. Само кокали и дрипи бяха останали под коленете му… и хубаво сдъвкана обувка, покрита с кал и плесен.
— Какво има в устата? — попита Подрик.
Бриен трябваше да се стегне, за да погледне нагоре. Лицето му беше сиво и зелено, и грозно, устата зееше лъскава. Някой беше натикал между зъбите му бял ръбест камък. Камък или…
— Сол — каза септон Мерибалд.
На петдесет разтега по-нататък видяха второто тяло. Лешоядите го бяха смъкнали долу и това, което бе останало от него, беше разпръснато под разръфания въжен клуп, вързан около дебелия клон на бряста. Бриен щеше да го подмине, без да го забележи, но Куче го беше надушило и заскача през храстите да го помирише отблизо.
— Я да видим какво имаме тук, Куче? — Сир Хюл слезе от коня, тръгна след кучето и се върна с един шлем. Черепът на мъртвеца все още беше в него, с червеи и бръмбари. — Добра стомана — обяви той, — и не е много очукана, макар че лъвът си е изгубил главата. Под, искаш ли шлем?
— Не този. В него има червеи.
— Червеите се измиват, момче. Гнуслив си като момиче. Бриен го изгледа навъсено.
— Много е голям за него.
— Ще порасте в него.
— Не искам — отвърна Подрик. Сир Хюл сви рамене и хвърли счупения шлем в храсталаците. Куче изджафка и отиде да вдигне крак на дървото.
След това почти не минаваха и стотина разтега, без да видят труп. Висяха под ясени и под елши, под букове и под брези, под рошави стари върби и под кичести лески. Всеки беше с примка на шията и се полюшваше на конопено въже, и устата на всеки беше затъкната с буца сол. Някои бяха в наметала, сиви, сини или пурпурни, но толкова избелели от дъжда и слънцето, че цветовете трудно можеха да се различат. Други имаха пришити на гърдите гербове. Бриен зърна брадви, стрели, няколко сьомги, бор и дъбов лист, пчели, петли, глава на глиган и половин дузина тризъбци. „Прекършени мъже. Утайка от десетина войски, останки от господарския пир“.