Някои от мъртъвците бяха плешиви, а други — брадати, някои млади, други — стари, ниски и високи, дебели и мършави. Подути в смъртта, с накълвани и изгнили лица, всички изглеждаха еднакви. „На дървото за бесене всички са равни“. Бриен го беше прочела в някаква книга, макар да не можеше да си спомни в коя.
Хюл Хънт най-сетне облече в думи това, което всички бяха разбрали.
— Това са мъжете, опустошили Солниците.
— Бащата дано ги осъди сурово — отрони Мерибалд: старият септон на градчето му беше приятел.
Но Бриен се интересуваше не толкова кои са обесените, а кой ги е обесил. Казваха, че примката била предпочитаното средство за екзекуция за Берик Дондарион и бандата му разбойници. В такъв случай тъй нареченият Господар на мълнията като нищо можеше да е наблизо.
Куче излая и септон Мерибалд се огледа намръщено.
— Дали да не подкараме по-бързо? Слънцето скоро ще се скрие, а труповете са лоша компания нощем. Живи, тези мъже са били зли и опасни. Съмнявам се, че смъртта ги е направила по-добри.
— Тук няма да се съглася — отвърна сир Хюл. — Това са точно от типовете, които смъртта ги прави най-добри. — Все пак заби пети в хълбоците на коня си и продължиха малко по-бързо.
По-нататък дърветата се поразредиха, но не и труповете. Гората отстъпи място на кални поля, дървесните клони — на бесилки. Облаци врани се вдигаха с грак, щом ездачите се приближаваха и се слягаха отново, щом ги подминеха. „Зли хора са били“, напомняше си Бриен, ала все пак гледката я натъжаваше. Взираше се насила във всеки мъж и се мъчеше да различи познати лица. Стори й се, че позна няколко от Харънхъл, но бяха в такова окаяно състояние, че не можеше да е сигурна. Никой не беше с шлем с кучешка глава, но то и малцина изобщо бяха с шлемове. На повечето им бяха смъкнали бронята и ботушите, преди да им окачат въжето.
Когато Подрик попита за името на хана, в който се надяваха да пренощуват, септон Мерибалд жадно се вкопчи във въпроса, навярно за да поразсее умовете им от зловещите крайпътни стражи.
— Стария хан го наричат някои. Там е имало хан преди стотици години, макар че този хан е бил вдигнат при царуването на първия Джеерис, краля, построил кралския път. Разправят, че Джеерис и неговата кралица преспивали в хана при пътуванията си. Известно време го знаели като „Двете корони“, в тяхна чест, докато един ханджия не вдигнал камбанария, та от това станал на „Звънарника“. По-късно минал в ръцете на един сакат рицар, на име Дългия Джон Хедъл, който се захванал с железарство, щом остарял толкова, че да не може вече да се бие. Той изковал за двора нов знак, триглав дракон от черно желязо, и го увесил на дървен пилон. Звярът бил толкова голям, че трябвало да го направи на дванайсет парчета, вързани с въже и с тел. Като духнел вятър тракал и дрънчал, та затова ханът се прочул надлъж и шир като „Дрънчащият дракон“.
— Знакът с дракона още ли е там? — попита Подрик.
— Не е — отвърна септон Мерибалд. — Когато синът на ковача остарял, един от копелетата на четвъртия Егон вдигнал бунт срещу законородения си брат и си избрал за герб черен дракон. По онова време тези земи били на лорд Дари, а Негово благородие бил до смърт верен на краля. Черният железен дракон го разгневил, тъй че отсякъл пилона и хвърлил железните парчета в реката. След години водата довлякла една от драконовите глави на Тихия остров, била станала червена от ръждата. Ханджията така и не вдигнал нов знак, тъй че хората забравили за дракона и почнали да го наричат Речния хан. По онова време Тризъбеца течал под задната му врата и половината стаи били вдигнати над водата. Разправят, че гостите можели да мятат въдица от прозорците и да ловят пъстърва. Имало салджийски пристан, тъй че пътниците можели да се прехвърлят до градчето на лорд Хароуей и Бели стени.
— Ние оставихме Тризъбеца на юг оттук и яздим все на северозапад… не към реката, а все по-далече от нея.
— Да, милейди — отвърна септонът. — Реката се е преместила. Преди седемдесет години май. Или осемдесет? По времето, когато го държал дядото на Маша Хедъл. Тя ми разказа цялата тая история. Добра жена беше. Маша. Обичаше горчивец и меденки. Когато нямаше стая за мен, ме пускаше да преспя край камината и никога не ме отпращаше без комат хляб, буца сирене и баяти меденки.