— Ваше величество? — промълви Блънт. — Да ви донеса ли вода?
„Кръв ми трябва. Не вода. Кръвта на Тирион, кръвта на валонкара!“
Факлите около нея се завъртяха. Церсей затвори очи и видя хилещото й се джудже. „Не. Не. Почти се бях отървала от теб“.
Но пръстите му се бяха вкопчили в гърлото й. И тя усещаше как започват да се стягат.
Бриен
— Търся тринайсетгодишна девица — каза на сивокосата стопанка край селския кладенец. — Знатна девица и много красива, със сини очи и кестенява коса. Може да пътува с един едър рицар, на четирий-сет, или с шут. Виждали ли сте я?
— Не съм, доколкото помня, сир — отвърна стопанката и се чукна е юмрук по челото. — Ама ще си отварям очите де, разбира се.
Ковачът също не я беше виждал, нито септонът в селската септа, нито свинарят с неговите свине, нито момичето, което вадеше лук от една градина, нито никой от простите хорица, които Девата на Тарт намери сред колибите от плет и глина на Росби. Но упорстваше. „Това е най-късият път до Дъскъндейл — каза си. — Ако Санса е минала оттук, все някой трябва да я е видял“. При портата на замъка постави същия въпрос на двама копиеносци със знака с трите червени шевро-на върху хермелин, герба на дома Росби.
— Ако е на пътищата в тези времена, няма да остане дълго девица — увери я по-старият. По-младият поиска да разбере дали имала кестенява коса и между краката.
„Няма да намеря помощ тук“. Зърна в другия край на селото някакво мършаво момче, яздеше петнист кон, но то се скри зад септа-та, преди да успее да го догони. Тя не си направи труда да го търси. Едва ли щеше да знае повече от другите. Росби беше най-обикновено селище край пътя и Санса едва ли щеше да е имала повод да се задържи тук. Бриен продължи на североизток, покрай ябълкови градини и ечемичени нивя, и скоро и селото, и замъкът останаха далече зад нея. В Дъскъндейл щеше да намери плячката си, каза си. „Стига изобщо да е минала оттук“.
— Ще намеря момичето и ще го опазя живо и здраво — беше обещала на сир Джайм в Кралски чертог. — Заради лейди майка й. И заради теб. — Благородни думи, но думите бяха лесни. Делата бяха трудни. Твърде дълго се бе задържала и твърде малко беше научила в града. „Трябваше да тръгна по-рано… но накъде?“ Санса Старк бе изчезнала в нощта, когато умря крал Джофри, а и да я беше видял някой след това или да имаше някаква догадка накъде може да е заминала, хората не говореха. „Поне не и пред мен“.
Бриен вярваше, че момичето е напуснало града. Ако все още беше в Кралски чертог, златните плащове щяха да са я намерили. Трябваше да е заминала другаде… но това „другаде“ беше обширно място. „Ако аз бях девица, чийто цвят току-що е откъснат, сама и уплашена, и в голяма опасност, какво бих направила?“, беше се питала. „Къде бих отишла?“ За нея отговорът дойде лесно. Щеше да се отправи към Тарт, при баща си. Бащата на Санса обаче беше обезглавен, пред очите й. Лейди майка й също беше мъртва, убита в Близнаците, а Зимен хребет, великата твърдина на Старк, беше опустошен, хората му — подложени на меча. „Няма си дом, в който да избяга, нито баща, нито майка и братя“. Можеше да е в следващото градче или на някой кораб за Асшаи; едното изглеждаше толкова вероятно, колкото и другото.
Дори Санса Старк да бе решила да се върне у дома, как щеше да стигне дотам? Кралският път не беше безопасен — дори децата го знаеха. Железнородените държаха Рова Кайлин пряко на Шийката, а в Близнаците бяха Фрей, които бяха убили брата и майката на Санса. Момичето можеше да е тръгнало по море, стига да имаше пари, но пристанището на Кралски чертог все още беше в развалини, реката — бъркотия от разбити кейове и изгорени и потънали галери. Бриен бе разпитала по пристанището, но никой не можеше да си спомни за кораб, отплавал в нощта, когато бе умрял крал Джофри. Един й беше казал, че няколко търговски кораба са на котва в залива и разтоварват с лодки, но повечето продължаваха нагоре по крайбрежието към Дъс-къндейл, където пристанището бе по-оживено от всякога.
Кобилата на Бриен беше хубава наглед, а и поддържаше добър ход. По пътя имаше повече пътници, отколкото бе допускала. Просещи братя се тътреха с паниците си — люшкаха се на върви на шиите им. Подмина я в галоп млад септон, яхнал жребец, строен и хубав като за лорд, а по-натам срещна група мълчаливи сестри, които поклатиха глави, щом Бриен им зададе въпроса си. Керван волски коли трополеше на юг, натоварен със зърно и чували вълна, а по-късно подмина един свинар, подкарал стадо свине, и някаква старица на конска носилка, с ескорт от конна стража. Всички тях ги попита поред дали са виждали знатна тринайсетгодишна девойка със сини очи и кестенява коса. Никой не я беше виждал. Питаше ги и за пътя напред.