Дробовете й изгаряха за въздух, а бурята бе зад очите й, заслепяваше я. Вътре в нея пращяха кости. Устата на Захапката зейна, невъзможно широка. Тя видя зъбите му, жълти, криви и остри. Когато се затвориха върху мекото месо на бузата й, едва го усети. Тъмен въртоп я повличаше надолу. „Все още не мога да умра — каза си, — все още трябва да направя нещо“.
Устата на Захапката се дръпна, пълна с кръв и месо. Той изплю, ухили се и се впи отново в плътта й. Този път сдъвка и го преглътна. „Той ме яде“, осъзна тя, но вече нямаше сила да се бори с него. Беше все едно, че се рее над себе си и гледа ужаса, сякаш се случва с друга жена, на някое глупаво момиче, въобразило си, че е рицар. „Скоро ще издъхна — каза си. — Тогава ще е все едно дали ме яде“. Захапката вдигна глава и устата му зейна отново, нададе вой и й показа езика си. Беше с остър връх, капеше кръв, и беше дълъг, по-дълъг, отколкото трябваше да е един език. Плъзгаше го навън и вътре, навън и вътре, червен, мокър и лъскав, гнусна гледка и скверна. „Езикът му е цяла стъпка дълъг — помисли Бриен малко преди мракът да я погълне. — Я, че той почти прилича на меч“.
Джайм
Токата, стегнала плаща на сир Бриндън Тъли, беше черна риба, кована от гагат и злато. Ризницата му бе тъмносива. Върху нея носеше набедреници, нагърленик, ръкавици, нараменници и наколенници все от черна стомана, ала съвсем не толкова тъмни, колкото навъсеното му лице. Чакаше Джайм Ланистър в края на подвижния мост, яхнал заметнат с чул в червено и синьо кестеняв жребец.
„Не ме обича“. Лицето на Тъли бе като гранит, набраздено дълбоко и обрулено от ветровете под четинестата сива коса, но Джайм все още виждаше в него великия рицар, който някога беше омаял един скуайър с приказки за Рицарите на Деветте петака. Копитата на Чест зачаткаха по дъските на моста. Джайм дълго беше премислял дали да облече златната си броня или бялата за тази среща. Накрая избра кожен елек и пурпурен плащ.
Спря на разтег от сир Бриндън и сведе глава пред стария мъж.
— Кралеубиецо — рече Тъли.
Това, че първата дума, изтръгнала се от устата му, бе тази, говореше много, но Джайм бе решен да сдържа гнева си.
— Черна рибо — отзова се той. — Благодаря, че дойде.
— Вярвам, че си се върнал, за да изпълниш клетвите, които изрече пред племенницата ми — заговори сир Бриндън. — Доколкото помня, обеща на Кейтлин дъщерите й в замяна на свободата си. — Стегна уста. — Но не виждам момичетата. Къде са?
„Трябва ли да ме принуждава да го казвам?“
— Не са в ръцете ми.
— Жалко. Желаеш ли да подновиш пленничеството си? Старата ти килия още е на разположение. Постлали сме нови черги на пода.
„И хубаво ново ведро, в което да сера, не се съмнявам“.
— Предвидливо от ваша страна, сир, но се боя, че се налага да откажа. Предпочитам удобствата на павилиона си.
— Докато Кейтлин се радва на удобствата си в гроба.
„Нямам ръка в убийството на лейди Кейтлин — можеше да отвърне, — а дъщерите й бяха изчезнали, преди да стигна Кралски чертог“.
На езика му беше да каже за Бриен и за меча, който й беше дал, но Черната риба го гледаше с погледа на Едард Старк, когато го завари на Железния трон с кръвта на Лудия крал по меча му.
— Дойдох, за да говорим за живите, не за мъртвите. За онези, които няма нужда да умират, но ще умрат…
— … освен ако не ти предам Речен пад. Затова ли заплашвате да обесите Едмур? — Очите на Тъли под рунтавите вежди бяха като камък. — Племенникът ми е белязан за смърт, каквото и да направя. Тъй че го обесете и да се свърши. Допускам, че на Едмур също толкова му е омръзнало да стои на онази бесилка, колкото на мен да го гледам там.
„Риман Фрей е проклет глупак“. Ясно беше, че шутовският му фарс с Едмур и бесилката само бе направил Черната риба по-неотстъпчив.
— Ти държиш лейди Сибел Уестърлинг и три от децата й. Ще върна племенника ти в замяна на тях.
— Както върна на Кейтлин дъщерите й ли? Джайм не си позволи да се поддаде на провокацията.
— Стара жена и три деца срещу твоя сеньор. Сделката е по-добра, отколкото може да си се надявал.
Сир Бриндън отвърна с корава усмивка.
— Не ти липсва наглост, Кралеубиецо. За жалост да се пазариш с клетвопрестъпници е все едно да строиш върху свлачище. Кет трябваше да помисли добре, преди да се довери на такива като теб.