— Неблаговолението на принца искаш да кажеш. Приятелите ми също ли ще бъдат затворени там? — Ариан бе отделена от Гарин, Дрей и другите, а Хота бе отказал да й съобщи какво ще направят с тях. „Това принцът го решава“ — само това можа да каже капитанът по въпроса. Сир Манфри се оказа малко по-разговорлив.
— Отведени са в Дъсчения град и ще ги закарат с кораб на Гастон Грей, докато принц Доран реши съдбата им.
Гастон Грей беше порутен стар замък, кацнал върху скала в Морето на Дорн, мрачен и страховит затвор, където пращаха най-злите престъпници, за да гният и мрат.
— Баща ми да ги убие ли е решил? — Ариан не можеше да повярва. — Всичко, което направиха те, бе от обич към мен. Ако на баща ми му трябва кръв, трябва да е моята.
— Както кажете, принцесо.
— Искам да говоря с него.
— И той така мисли.
Сир Манфри я хвана за ръка и я поведе по стъпалата, нагоре и нагоре, и нагоре, докато не им свърши дъхът. Кулата на копието се издигаше на сто и петдесет стъпки, а килиите й бяха близо до върха. Ариан поглеждаше към тях, докато ги подминаваха, и се чудеше дали някоя от Пясъчните змии не е заключена точно тук.
Когато затвориха и залостиха нейната врата, огледа новия си дом. Килията й беше голяма и проветрива, не липсваха и удобства. По пода имаше мирски килими, имаше червено вино и книги. В единия ъгъл бе поставена изящна масичка с табло за кивас, с фигури, изваяни от слонова кост и оникс, макар да нямаше с кого да играе, дори да беше склонна. Имаше пухена постеля и нужник с мраморна седалка, с кош, пълен с дъхави билки, да убиват миризмата. Толкова отвисоко гледките бяха великолепни. Един прозорец гледаше на изток, тъй че можеше да види изгрева на слънцето. Другият й позволяваше да гледа към Кулата на слънцето, Криволичещите стени и Тройната порта зад тях.
Огледът й отне по-малко време, отколкото за връзване на сандали, но поне й помогна да задържи сълзите си. Наведе се над легена и уми ръцете и лицето си, но колкото и да търкаше, не можеше да очисти скръбта. „Арис — помисли си, — моят бял рицар“. Сълзи изпълниха очите й и тя изведнъж се разплака, цялото й тяло се разтърси от хлипове. Спомни си как тежката брадва на Хота посече през плътта и костите му, как главата му отхвърча във въздуха. „Защо го направи? Защо захвърли живота си? Не ти казах да го правиш, не го исках, исках само… исках… исках…“
Плака, докато заспа… Дори в сънищата си не намери мир. Сънува, че Арис Оукхарт я гали, усмихва й се, казва й колко я обича… но през цялото време беше набучен със стрели и раните му сълзяха, правеха бялото червено. Част от нея съзнаваше, че това е кошмар, още докато го сънуваше. „На заранта всичко ще изчезне“, казваше си принцесата, но когато дойде заранта, пак си беше в килията, сир Арис пак си беше мъртъв, а Мирцела… „Изобщо не исках това. Не исках момичето да пострада. Исках само тя да бъде кралица. Ако не ме бяха предали…“
„Някой е казал“ — беше рекъл Хота.
Споменът за това още я гневеше. Ариан се вкопчи в него, подхранваше пламъка в сърцето си. Гневът бе по-добър от сълзите, по-добър от вината. Някой бе казал — някой, комуто се беше доверила. Арис Оукхарт беше загинал заради това, убит беше колкото от брадвата на капитана, толкова и от шепота на предателя. Кръвта, потекла по лицето на Мирцела, това също бе дело на изменника. Някой бе казал, някой, когото бе обичала. Тази рана бе най-жестоката от всички.
Намери до постелята си сандък от кедър със свои дрехи, тъй че смъкна оцапаното от пътя облекло, в което беше спала, и си облече най-предизвикателната рокля, тънки коприни, които покриваха всичко, без нищо да скриват. Принц Доран можеше да се държи с нея като с дете, но тя нямаше да се облече като дете. Знаеше, че такова облекло ще смути баща й, когато дойдеше да я укори за бягството с Мирцела. Разчиташе на това. „Ако трябва да пълзя и да плача, нека и той да се почувства неловко“.
Очакваше го през деня, но когато вратата най-сетне се отвори, се оказаха само слугите с обяда й.
— Кога ще видя баща си? — попита ги, но те не отговориха.
Ярешкото беше опечено с лимон и мед. С него имаше лозови сармички, пълнени със стафиди, лук, гъби и люти драконови чушлета. — Не съм гладна — каза Ариан. — Приятелите й щяха да ядат корабни сухари и солено говеждо на път за Гастон Грей. — Отнесете го това и ми доведете принц Доран. — Но те оставиха храната, а баща й не дойде. След малко гладът надви решимостта й, тъй че тя седна и яде.