Щом храната свърши, нямаше повече какво да прави. Покрачи из кулата — веднъж, два пъти, три, три пъти по три. Седна до масичката с киваса и разсеяно премести един слон. Сви се на пейката до прозореца и се опита да почете, но думите се замъглиха и тя усети, че плаче отново. „Арис, милият ми, моят бял рицар, защо го направи? Трябваше да се предадеш. Опитах се да ти го кажа, но думите заседнаха в гърлото ми. Моят галантен глупчо, изобщо не исках да загинеш, нито Мирцела… о, богове милостиви, това малко момиченце…“
Накрая се пъхна отново в постелята си. Светът бе помръкнал и нищо не й оставаше, освен да спи. „Някой е казал — помисли. — Някой е казал“. Гарин, Дрей и Силва Пъстрата й бяха приятели от детинство, скъпи колкото братовчедка й Тиен. Не можеше да повярва, че ще донасят за нея… но така оставаше само Тъмна звезда, а ако той беше предателят, защо бе обърнал меча си към горката Мирцела? „Искаше да я убие вместо да я короняса, каза го в Шандистоун. Каза, че така ще получа войната, която желая“. Но изглеждаше нелогично Дейн да е предателят. Ако сир Джеролд беше червеят в ябълката, защо ще се нахвърли с меча си върху Мирцела?
„Някой е казал“. Можеше ли да е бил сир Арис? Дали гузната съвест на белия рицар не бе надвила страстта му? Дали не беше обичал Мирцела повече от нея и не бе предал новата си принцеса, за да изкупи измяната си към старата? Дали не беше толкова посрамен от деянието си, че бе предпочел да се лиши от живота си при Зелена кръв, вместо да живее с безчестието си?
„Някой е казал“. Когато баща й дойдеше да я види, щеше да разбере кой. Но принц Доран не дойде на следващия ден. Нито на последващия. Принцесата бе оставена сама, да крачи и да плаче, и да лекува раните си. През часовете с дневна светлина се опитваше понякога да почете, но книгите, които й бяха дали, бяха ужасно скучни: тежки и досадни древни истории и географии, анотирани карти, сух като прах трактат за законите на Дорн, „Седемлъчата звезда“ и „Жития на Върховните септони“, грамаден том за драконите, който незнайно защо ги правеше по-безинтересни и от тритони. Ариан бе готова да даде много и много за някое копие на „Десет хиляди кораба“ или „Любовниците на кралица Нимерия“, каквото и да е, стига да запълни мислите й и да й позволи да избяга от кулата за час-два, но такива забавни неща й бяха отказани.
От мястото си до прозореца виждаше огромния купол от злато и цветно стъкло под себе си, там в достолепната си зала седеше баща й. „Скоро ще ме повика“, казваше си.
Не допускаха никакви посетители при нея освен слугите: Борс с четинестата брада, високия Тимот, безукорен и пропит с достойнство, сестрите Мора и Мелей, хубавата малка Цедра, старата Беландра, някогашната лична слугиня на майка й. Носеха й храна, сменяха чаршафите й и опразваха нощното ведро под нужника й, но никой не й проговаряше. Поискаше ли още вино, Тимот й донасяше. Поискаше ли някоя любима храна, фурми или маслини, или чушки, пълнени със сирене, трябваше само да каже на Беландра. Мора и Мелей отнасяха мръсните й дрехи и ги носеха чисти и огладени. На всеки втори ден донасяха корито, а свенливата малка Цедра насапунисваше гърба й и й помагаше да среши косата си.
Но никой от тях нямаше дума за нея, нито дръзваха да й кажат какво става по света извън килията й от пясъчник.
— Тъмна звезда пленен ли е? — попита тя един ден Борс. — Още ли го издирват? — Той само й обърна гръб и излезе. — Оглушал ли си? — сопна му се Ариан. — Върни се и ми отговори. Заповядвам. — Единственият му отговор бе звукът на затварящата се врата.
— Тимот — опита тя на другия ден, — какво стана с принцеса Мирцела? Изобщо не исках да пострада. — За последен път беше видяла принцесата на път обратно за Слънчево копие. Твърде изнемощяла, за да седи на кон, Мирцела беше пътувала на носилка, главата й бе увита с копринени превръзки, където Тъмна звезда я беше ударил, а зелените й очи бяха лъснали от треска. — Кажи ми, че не е умряла, моля те. Какво ще навреди, ако знам това? Кажи ми как е тя? — Тимот не каза.
— Беландра — заяви Ариан след няколко дни, — ако си обичала някога лейди майка ми, съжали горката й дъщеря и ми кажи кога смята баща ми да дойде да ме види. Моля те. Моля те. — Но Беландра също сякаш си беше загубила езика.
„Това ли е представата на баща ми за изтезание? Не железата или дибата, а просто мълчание?“ Толкова подхождаше на Доран Мартел, че се засмя. „Смята се за хитър, а просто е слаб“. Реши да се наслади на тишината, да използва времето, за да се изцери и да се укрепи за онова, което трябваше да последва.