— Да — прошепна Цедра. — Но как мога да му помогна?
— Можеш да пратиш тайно едно мое писмо — каза принцесата. — Ще го направиш ли? Ще поемеш ли риска… заради Гарин?
Очите на Цедра се разшириха. Тя кимна.
„Имам си гарван“, помисли тържествуващо Ариан, „Но до кого да я пратя?“ Единственият от заговорниците й, избягал от мрежата на баща й, беше Тъмната звезда. Но сир Джеролд като нищо можеше вече да е пленен, ако не, то със сигурност беше избягал от Дорн. Следващата й мисъл бе за майката ня Гарин и сираците на Зелената кръв. „Не, те не. Трябва да е някой наистина силен, някой незамесен в нашия заговор, но който би могъл да има причина да ни съчувства“. Помисли дали да се обърне към майка си, но лейди Меларио беше далече в Норвос. Освен това принц Доран от много години не слушаше лейди съпругата си. „Тя също не. Трябва ми лорд, някой достатъчно влиятелен, за да принуди баща ми да ме освободи“.
Най-властният от дорнските лордове беше Андърс Ирънууд, Царствената кръв, владетелят на Ирънууд и Пазител на Каменния път, но Ариан не беше толкова глупава да търси помощ от човека, който бе осиновил брат й Куентин. „Не“. Братът на Дрей сир Дезиел Далт веднъж се беше домогвал за ръката й, но беше твърде предан, за да тръгне срещу своя принц. Освен това, макар Рицарят на Лимоновия лес да можеше да застраши някой дребен лорд, не разполагаше с достатъчно сила да склони принца на Дорн. „Не“. Същото беше в сила и за бащата на Силва Пъстрата. „Не“. Накрая реши, че може истински да се осланя само на двама: Хармън Ълър, лорда на Хелхолт, и Франклин Фаулър, лорда на Небесен простор и Пазител на Принцовия проход.
„Половината Ълър са наполовина луди — гласеше поговорката, — а другата половина са още по-зле“. Елария Пясък беше незаконна дъщеря на лорд Хармън. С малките й беше затворена заедно с останалите Пясъчни змии. Това трябваше да предизвика гнева на лорд Хармън, а Ълърите бяха опасни, щом се разгневят. „Твърде опасни може би“. Принцесата не искаше да изложи на опасност живота на още хора.
Лорд Фаулър навярно бе по-безопасен избор. Наричаха го Стария ястреб. Така и не се беше помирил с Андърс Ирънууд; между двата дома имаше пролята лоша кръв, още отпреди хиляда години, още когато Фаулър бяха избрали Мартел пред Ирънууд, по време на Войната на Нимерия. Фаулърите бяха приятели и на лейди Ним, но колко щеше да натежи това пред Стария ястреб?
Дни наред Ариан се колеба, докато съчини тайното си писмо.
„Дайте сто сребърни елена на човека, който ви донесе това“, започна тя. Това трябваше да гарантира, че писмото й ще се предаде. Описа къде е и го помоли да я избави. „Който ме освободи от тази килия, няма да бъде забравен, когато се омъжа“. Това би трябвало да доведе героите на бегом. Освен ако принц Доран не я беше осъдил на смърт, тя си оставаше законна наследница на Слънчево копие; мъжът, който се оженеше за нея, един ден щеше да управлява Дорн редом до нея. Ариан можеше само да се моли избавителят й да се окаже по-млад от сивобрадците, за които баща й бе предлагал да я жени през годините.
— Искам съпруг със зъби — беше му казала, когато отхвърли последния.
Не посмя да помоли за пергамент от страх да не събуди подозрения у пленителите си, затова написа писмото отдолу на страница, откъсната от „Седемлъчата звезда“, и го пъхна в ръката на Цедра на следващия ден за баня.
— Има едно място до Тройната порта, където тръгват продоволствените кервани, преди да прекосят големия пясък — каза й Ариан. — Намери някой пътник за Принцов проход и му обещай сто сребърни елена, ако го връчи на лорд Фаулър.
— Добре. — Цедра скри писмото в корсажа си. — Ще намеря някого преди изгрев слънце, принцесо.
Но на заранта момичето не се върна. Нито на другия ден. Когато дойде ред за банята на Ариан, коритото й го напълниха Мора и Мелей и останаха да измият гърба й и да вчешат косата й.
— Цедра да не се е разболяла? — попита ги принцесата, но никоя не отговори. „Хванали са я“. Не можеше да помисли нищо друго.
През нощта почти не спа от страх какво ли предстои.
Когато на другата заран Тимот й донесе закуската, Ариан помоли да се види с Рикасо вместо с баща си. Явно не можеше да принуди принц Доран да се срещне с нея, но един сенешал едва ли щеше да пренебрегне призив от законната наследница на Слънчево копие.
Пренебрегна го.
— Предаде ли на Рикасо каквото ти казах? — попита тя следващия път, когато видя Тимот. — Каза ли му, че имам нужда от него? — Когато отказа да й отговори, Ариан сграбчи гарафата с червено вино и я изля на главата му. Слугата си излезе мокър и с лице, сгърчено в маска на наранено достойнство. „Баща ми е решил да ме остави да изгния тук — реши принцесата. — Или крои планове да ме омъжи за някой от неговите отвратителни стари глупаци и смята да ме държи заключена до брачната ми нощ“.