— Благодаря ви, милостиви господа — отвърна тя. — С радост ще споделя пъстървата ви.
Скочи на земята, разседла кобилата и я напои, преди да я върже да пасе. Бронята, щита и дисагите струпа под един бряст. Пъстървата вече се беше опекла, хрупкава. Сир Крейгтон й подаде една и тя седна и почна да яде.
— Запътили сме се за Дъскъндейл, милейди — каза й Дълъг клон, локато отваряше пъстървата си с пръсти. — Добре ще е да яздите с нас. Пътищата са опасни.
Бриен сигурно можеше да му поразкаже повече за пътищата, отколкото би искал да знае.
— Благодаря ви, сир, но нямам нужда от закрилата ви.
— Настоявам. Един истински рицар трябва да закриля нежния пол.
Тя докосна дръжката на меча си.
— Това ще ме закриля достатъчно, сир.
— Мечът е добър само колкото мъжа, който борави с него.
— Боравя с него достатъчно добре.
— Ваша воля. Няма да е вежливо да споря с дама. Ще ви заведем по живо — по здраво до Дъскъндейл. Трима души заедно пътуват по-безопасно от един.
„Бяхме трима, когато тръгнахме от Речен пад, но Джайм загуби ръката си, а Клеос Фрей — живота си“.
— Конете ви няма да могат да издържат с моя. — Кафявият скопец на сир Крейгтон беше стара дръглива кранта с влажни очи, а конят на сир Илифер изглеждаше почти умрял от глад.
— Конят ми служи съвсем добре на Черна вода — настоя сир Крейгтон. — Че то аз там какво клане му ударих, а и десетина откупа спечелих. Милейди знае ли го сир Хърбърт Болинг? Е, повече няма да го видите. На място го посякох. Затрещят ли мечовете, сир Крейгтон Дългия клон никога няма да го намерите отзад.
Спътникът му се изсмя сухо.
— Крейг, я зарежи. Такива като нея нямат нужда от такива като нас.
— Такива като мен? — Бриен не разбра какво иска да каже.
Сир Илифер посочи с кривия си кокалест пръст щита й. Макар боята да се беше напукала и да се лющеше, знакът се виждаше ясно: черен прилеп на поле, раздвоено косо, сребърно и златно.
— Носите щит на лъжец, на който нямате право. Дядото на дядо ми е помогнал да убият последния Лотстон. Оттогаз никой не е дръзвал да показва тоя прилеп, черен като делата, които са го родили.
Щитът беше същият, който сир Джайм бе взел от оръжейната на Харънхъл. Бриен го бе намерила в конюшнята с кобилата си, с още много други неща — седлото и такъмите, шлема, кесии със злато и сребро и свитък пергамент, много по-ценен от парите.
— Загубих своя щит — обясни тя.
— Един истински рицар е единственият щит, от който се нуждае една девица — важно заяви сир Крейгтон.
Сир Илифер не му обърна внимание.
— Босият си търси ботуш, премръзналият — наметало. Но кой би се загърнал в срам? Лорд Лукас го е носил този прилеп, Сводника, и Манфрид от Черната гугла, синът му. Защо ще носи човек такъв герб, питам аз, освен ако грехът му не е още по-мръсен… и по-нов. — Извади камата си от канията, грозно парче евтино желязо. — Жена страшилище, ужасно едра и силна, която крие истинските си цветове. Крейг, виж, пред теб е Девата на Тарт, тая, дето разпра кралското гърло на Ренли.
— Това е лъжа!
Ренли Баратеон беше за нея повече от крал. Беше се влюбила в него още от първия път, когато дойде в Тарт на бавната си владетелска обиколка, за да отбележи влизането си в пълнолетие. Баща й го беше посрещнал с пир и й бе заповядал да присъства — иначе щеше да се скрие в стаята си като ранен звяр. Тогава бе на годините на Санса и повече се боеше от хорския присмех, отколкото от мечове. „Те ще разберат за розата и ще ми се смеят“, казала бе на лорд Селвин. Но Вечерната звезда остана непреклонен.
А Ренли Баратеон я беше ухажвал с цялата вежливост, подобаваща за истинска и хубава девица. Дори беше танцувал с нея и в прегръдките му се бе почувствала изящна, а стъпалата й летяха по пода. След това други я бяха канили на танц, заради примера му. От него ден насетне беше искала само да е по-близо до лорд Ренли, да му служи и да го брани. Но накрая го провали. „Ренли издъхна в ръцете ми, но не аз го убих“, помисли си, но тези дрипави рицари никога нямаше да го разберат.
— Живота си бих дала за крал Ренли и бих умряла щастлива — каза им. — Не го убих аз. Заклевам се в меча си.