— Не. Мразя Мади. Тя има брадавица на окото и търка толкова силно, че ме боли. Когато мама ме търкаше, никога не ме болеше.
— Ще кажа на Мади да не търка Сладкия ми Робин толкова силно. Човек се чувства по-добре, когато е свеж и чист.
— Не искам баня, казах ти! Главата ме боли ужасно.
— Да донеса ли топла кърпа за челото ви? Или чаша сънно вино? Но съвсем мъничко. Мия Камък ни чака долу в Небе и ще я заболи сърцето, ако й заспите. Знаете колко много ви обича.
— Аз пък не я обичам! Тя е проста мулетарка. — Робърт изсумтя. — Майстер Колемон сложи снощи в млякото ми нещо горчиво, усетих го. Казах му, че искам сладко мляко, но той не ми донесе. Дори когато му заповядах. Аз съм господарят, трябва да прави каквото кажа. Никой не прави каквото кажа.
— Ще поговоря с него — обеща Алайн, — но само ако станете от леглото. Навън е красиво, Сладък Робин. Слънцето блести ярко, денят е прекрасен за слизане от планината. Мулетата ни чакат в Небе с Мия…
Той се намръщи.
— Мразя ги тези миризливи мулета. Едно веднъж се опита да ме ухапе! Кажи на Мия, че оставам тук. — Беше готов да се разреве. — Никой не може да ме нарани, докато си стоя тук. Орлово гнездо е несъкрушим.
— Че защо ще иска някой да нарани моя Сладък Робин? Вашите лордове и рицари ви обожават, а простолюдието с радост зове името ви.
„Страх го е и с основание.“ Откакто лейди майка му беше паднала, момчето не искаше дори да застане на тераса, а пътят надолу от Орлово гнездо до Портите на Луната беше достатъчно опасен, за да притесни всекиго. Сърцето на самата Алайн се бе качило в гърлото при изкачването й с лейди Лиза и лорд Петир, а всички бяха съгласни, че спускането е още по-страшно, защото човек през цялото време гледа надолу. Мия можеше да разкаже за велики лордове и храбри рицари, които пребледнявали и намокряли долните си гащи по планината. „А и никой от тях не е имал тези пристъпи.“
Все едно, нямаше как да се остане. Есента в долината все още се задържаше, топла и златиста, но зимата здраво бе стегнала планинските върхове. Бяха преживели три снежни виелици и една ледена буря, която за две седмици превърна замъка в кристал. Орлово гнездо можеше да е несъкрушим, но скоро щеше да стане и недостъпен, а пътят надолу с всеки изминал ден ставаше все по-рискован. Повечето слуги и войници на замъка вече бяха започнали спускането. Само десетина все още се задържаха тук, за да придружат лорд Робърт.
— Сладки ми Робин — нежно заговори тя, — спускането ще е много весело, ще видиш. С нас ще са сир Лотор и Мия. Нейните мулета са се качвали и слизали по тази планина хиляда пъти.
— Мразя мулетата — настоя той. — Мулетата са гадни. Казах ти, едно се опита да ме ухапе, когато бях малък.
Робърт така и не се беше научил да язди добре. Мулета, коне, магарета — все едно, за него всички те бяха страховити зверове, ужасни като дракони или грифони. Довели го бяха в Долината на шест, на седло и с глава, сгушена между майчините му млечни гърди, и оттогава никога не беше напускал Орлово гнездо.
Все пак трябваше да тръгнат, преди ледът да затвори замъка. Не се знаеше колко дълго ще се задържи лошото време.
— Мия ще пази мулетата да не хапят — увери го Алайн, — а аз ще яздя точно зад теб. Аз съм момиче, не съм толкова храбра и силна като вас. Щом аз мога, знам, че и ти можеш, мой миличък Робин.
— Мога — заяви лорд Робин, — но не искам. — Отри влажното си носле с ръка. — Кажи на Мия, че оставам в леглото. Може би ще сляза утре, ако се чувствам по-добре. Днес навън е студено и главата ме боли. Ти също може да получиш сладко мляко и ще кажа на Гретчел да ни донесе пчелни пити. Ще спинкаме, ще се цункаме и ще си играем, и можеш да ми почетеш за Крилатия рицар.
— Ще ти прочета. Три приказки, както обещах… щом стигнем в Портите на Луната. — Търпението на Алайн се изчерпваше. „Трябва да тръгнем. Иначе още ще сме над линията на снега по залез-слънце.“ — Лорд Нестор е приготвил пир в твоя чест: супа от гъби, сърнешко и кекс. Не искаш да го разочароваш, нали?
— Лимонови кексчета ще има ли? — Лорд Робърт обичаше лимоновите сладкишчета, може би защото Алайн ги обичаше.
— Лимонови лимоненки лимоновички кексчета — увери го тя, — и можеш да си вземеш колкото поискаш.
— Сто? — поиска да разбере. — Ще мога ли да си взема сто?
— Стига да искаш. — Алайн седна на леглото и приглади дългата му коса. „Има хубава коса.“ Лейди Лиза лично му я беше сресвала всяка вечер и я бе подрязвала, когато имаше нужда от подрязване. След като тя падна, Робърт изпадаше в ужасните си пристъпи с треперенето всеки път, щом някой се приближеше до него с остър предмет, затова Петир бе заповядал да оставят косата му да расте. Алайн нави едно кичурче на пръста си и попита: