— И е поискал снощи, а ти си му отказал.
— Много скоро беше. Не разбирате, милейди. Казах на лорд-протектора, щипка сладкосън ще предотврати треперенето, но не напуска плътта и след време…
— Времето ще е без значение, ако негово благородие получи пристъп и падне от планината. Ако баща ми беше тук, знам, че щеше да ви заповяда да държите лорд Робърт спокоен с цената на всичко.
— Опитвам се, милейди, но пристъпите му стават все по-силни, а кръвта му е толкова оредяла, че не смея да го налагам повече с пиявици. Сладкосън… сигурна ли сте, че не кърви от носа?
— Подсмърчаше — призна Алайн. — Но кръв не видях.
— Трябва да говоря с лорд-протектора. Този пир… чудя се дали е разумно след напрегнатото спускане?
— Няма да е голям пир — увери го тя. — Не повече от четиридесет гости. Лорд Нестор и неговото домакинство, Рицаря на Портата, няколко по-дребни лордове и свитите им…
— Лорд Робърт не обича непознати, знаете го, а и ще има пиене, шум… музика. Музиката го плаши.
— Музиката го успокоява — поправи го тя. — Особено лирата. Пеенето не може да понася, откакто Марилион уби майка му. — Алайн беше повтаряла тази лъжа толкова пъти, че почти го помнеше така; другото приличаше само на някакъв лош сън, който понякога тревожеше нощите й. — Лорд Нестор няма да има певци на пира, само флейти и цигулки за танците. — Какво щеше да прави тя самата, щом музиката засвиреше? Въпросът я безпокоеше, сърцето отвръщаше едно, а главата друго. Санса обичаше да танцува, но Алайн… — Просто му дай чашка сладко мляко, преди да тръгнем, и още една на пира, и няма да имаме никакви неприятности.
— Добре. — Спряха долу на стълбището. — Но това трябва да е последното. За половин година или повече.
— Това го уточнете с лорд-протектора.
Бутна вратата и тръгна през двора. Колемон искаше само най-доброто за своя подопечен, но нещата, които бяха добри за момчето Робърт и за лорд Арин, бяха различни. Петир го беше казал и беше вярно. „Майстер Колемон се грижи само за момчето. Двамата с татко имаме по-големи грижи.“
Дворът беше загърнат в стар сняг, ледените висулки висяха като кристални копия от тераси и кули. Орлово гнездо беше замък, издигнат на бяла скала, и зимният плащ го правеше още по-бял. „Толкова е красив — помисли Алайн. — Така несъкрушим.“ Не можеше да го обикне, колкото и да се опитваше. Още преди стражите и слугите да тръгнат надолу, замъкът бе започнал да изглежда пуст като гробница, а още повече — след като го нямаше Петир Белиш. Никой не пееше тук, от Марилион насам. Никой не се засмиваше гръмко. Боговете дори бяха безмълвни. Орлово гнездо си имаше септа, но без септон; гора на боговете, но без дърво на сърцето. Често си мислеше: „Тук никой не отвръща на молитви“, макар понякога да се чувстваше толкова самотна, че се налагаше да опита. Отвръщаше й само вятърът с безкрайната си въздишка около седемте тънки бели кули и хлопането на Лунната врата при всеки по-силен порив. „През зимата ще е още по-лошо. През зимата ще е студен бял затвор.“
И все пак мисълта за тръгването я плашеше почти колкото плашеше Робърт. Баща й казваше, че нищо срамно няма в това да изпитваш страх, срамно е само когато показваш страх.
— Всички хора живеят в страх — така казваше.
Алайн не беше сигурна, че го вярва. Нищо не плашеше Петир Белиш. „Казва го само за да ме направи храбра.“ Долу, където възможността да я разкрият бе по-голяма, щеше да й е нужна храброст. Приятелите на Петир в кралския двор го бяха известили, че кралицата е пратила хора да издирват Дяволчето и Санса Старк. „Ще ми струва главата, ако ме открият — напомни си тя, докато слизаше по заледените каменни стъпала. — Трябва непрекъснато да бъда Алайн, и външно, и отвътре.“
Лотор Брун беше в помещението с рудана и помагаше на тъмничаря Морд и двама слуги да натоварят сандъците с дрехи и другия багаж в шестте огромни дъбови бурета, всяко достатъчно да побере трима души. Верижните макари бяха най-лесният начин да се стигне до междинния замък Небе, на шестстотин стъпки под тях; иначе човек трябваше да се спусне през естествения каменен комин от долната килия. „Или да тръгне като Марилион и лейди Лиза преди него.“
— Момчето стана ли? — попита сир Лотор.
— Къпят го. До час ще е готов.
— Дано. Мия няма да чака до следобед. — Помещението с рудана не беше затоплено и дъхът му излизаше на пара с всяка дума.
— Ще чака — отвърна Алайн. — Трябва да чака.