— Къде е той? — попита момичето-копеле.
— Негово благородие го къпят и обличат.
— Трябва да побърза малко. Застудява, не усещате ли? Трябва да слезем под Сняг преди залез-слънце.
— Вятърът лош ли е? — попита Алайн.
— Можеше да е и по-зле… и ще е, щом се стъмни. — Мия избута един кичур от челото си. — Ако продължи така с къпането, ще се заклещим тук за цяла зима без нищо за ядене и ще трябва да се ядем един друг.
Алайн не знаеше какво да отвърне. За радост пристигането на Робърт Арин й го спести. Малкият лорд беше в небесносиньо кадифе, с верижка от злато и сапфири и бяло наметало от меча кожа. Всеки от скуайърите му държеше по един край, за да не се влачи наметалото по пода. Придружаваше ги майстер Колемон в грубо сиво наметало, обшито с катерича кожа. Гретчел и Мади идеха след тях.
Щом усети студения вятър, Робърт спря и се дръпна, но Терънс и Джилс бяха зад него, тъй че не можеше да избяга.
— Милорд, ще се качите ли с мен? — каза Мия.
„Много направо — помисли Алайн. — Трябваше първо да го поздрави с усмивка, да му каже колко силен и храбър изглежда.“
— Искам Алайн — отвърна лорд Робърт. — Ще тръгна само с нея.
— Бурето може да побере и трима ни.
— Искам само Алайн. Ти миришеш лошо, като муле.
— Както желаете. — Лицето на Мия остана равнодушно.
Някои от веригите на рудана бяха вързани за плетени кошове, други — приковани към дебели дървени бурета. Най-голямото бе по-високо от Алайн, с железни обръчи, стягащи тъмнокафявите дъги. При все това сърцето й се качи в гърлото, щом хвана ръката на Робърт и му помогна да влязат. Вратичката зад тях се затвори, дървото ги обкръжи от всички страни. Само горницата беше отворена. „Така е най-добре — каза си тя. — Не можем да гледаме надолу.“ Под тях бе само Небе и небе. Шестстотин стъпки небе. За миг неволно се зачуди колко ли дълго е падала леля й от това разстояние и каква ли е била последната й мисъл, когато планината е връхлетяла да я посрещне. „Не, не трябва да мисля за това. Не трябва!“
— Спускай! — стигна до ушите й викът на сир Лотор. Някой бутна силно бурето от ръба. То се люшна и се наклони, застърга по пода и се понесе надолу. Тя чу как изплющя камшикът на Морд и как издрънча веригата. Започнаха да се спускат, отначало на резки дръпвания и друсания, след това по-гладко. Лицето на Робърт беше пребледняло, а очите подпухнали, но ръцете му бяха спокойни. Орлово гнездо над тях се смали. Заради небесните килии на долните нива замъкът отдолу приличаше на нещо като пчелна пита. „Пчелна пита от лед — помисли Алайн — и замък от сняг.“ Вятърът свиреше около бурето.
На сто стъпки надолу внезапният му порив изведнъж ги задържа. Бурето се люшна настрани, завъртя се във въздуха, след което силно издумтя в скалата. Отгоре им се посипаха ледени късове и сняг, дъските запращяха. Робърт ахна и се вкопчи в нея, зарови лице в гърдите й.
— Милорд е храбър — промълви Алайн, щом усети, че трепери. — Аз съм толкова уплашена, че едва мога да говоря, но не и вие.
Усети го как кимна на гърдите й.
— Крилатият рицар е бил храбър, аз също — похвали се момчето. — Аз съм Арин.
— Ще ме прегърне ли силно моят Сладък Робин? — попита тя, макар той вече да я държеше толкова силно, че едва можеше да диша.
— Щом искаш — прошепна той.
И вкопчени един в друг, продължиха право надолу към Небе. „Да наречеш това замък е все едно да наречеш дъното на нощно гърне езеро“, помисли Алайн, щом бурето се отвори, за да могат да излязат в междинния замък. Небе представляваше само една полукръгла стена от камък без хоросан, обкръжаваща каменна издатина и зейналата паст на пещера. Вътре имаше складове и конюшни, дълга естествена кухина и вкопаните ръкохватки в скалата за изкачването до Орлово гнездо. Отвън теренът беше осеян с камъни и канари. Земни насипи осигуряваха достъп до стената. На шестстотин стъпки горе Орлово гнездо изглеждаше толкова малко, че можеше да го затули с длан, но далече долу Долината се простираше зелена и златиста.
В междинния замък ги очакваха двадесет мулета с двама водачи и лейди Миранда Ройс. Дъщерята на лорд Нестор се оказа ниска понаедряла жена на годините на Мия Камък, но докато Мия беше тънка и жилава, Миранда беше с мека плът и ухаеше сладко, широка в бедрата и в кръста, и с пищна гръд. Гъсти къдрици с лешников цвят обкръжаваха закръглени червени бузки, малка уста и две игриви кафяви очи. Когато Робърт пристъпи боязливо от бурето, тя коленичи в преспата сняг и зацелува ръката и страните му.