Знаеше го. Дебелата Мади й го беше прошепнала веднъж, когато Мия им донесе продукти.
— Мади ми каза.
— Не се съмнявам. Устата й е голяма като баджаците, а баджаците й са огромни. Мичъл Редфорт беше единият. Беше скуайър на Лин Корбрей. Истински скуайър, не като онова недодялано хлапе, сегашния скуайър на сир Лин. Разправят, че го е взел за пари. Мичъл беше най-добрият младеж с меча в Долината, и галантен… или така поне си мислеше горката Мия, докато не се ожени за една от дъщерите на Бронзовия Йон. Лорд Хортън не му е оставил избор по въпроса, убедена съм, но все пак беше жестоко за Мия.
— Сир Лотор я харесва. — Алайн погледна към мулетарката на двайсетина стъпки по-надолу. — Повече от харесва.
— Лотор Брун? — Миранда повдигна вежда. — Тя знае ли? — Не дочака отговор. — Никаква надежда няма горкият. Баща ми се опита да намери партия за Мия, но тя ги отхвърли всички. Тази наистина си е половин муле.
Въпреки предпазливостта си Алайн неволно изпита топлина към Миранда. След бедната Джейни не си беше имала приятелка, с която да може да поклюкарства.
— Мислиш ли, че сир Лотор я харесва такава, каквато е сега, в ризница и в кожи? — попита. Миранда изглеждаше много по-веща в светските неща. — Или си я мечтае облечена в коприни и кадифета?
— Той е мъж. Мечтае си я гола.
„Опитва се отново да ме накара да се изчервя.“
Лейди Миранда сякаш прочете мислите й.
— Само как хубаво порозовяваш. Аз когато се изчервя, приличам на ябълка. Не съм се изчервявала от години обаче. — Наведе се към нея. — Баща ти смята ли да се жени отново?
— Баща ми? — Алайн изобщо не беше мислила за това. Самата идея, кой знае защо, я смути. Неволно си спомни изражението на Лиза Арин, когато политна от Лунната врата.
— Всички знаем колко предан беше на лейди Лиза — продължи Миранда, — но не може да скърби вечно. Трябва му някоя хубавичка млада жена, която да отмие скръбта. Предполагам, че би могъл да си избере между половината знатни девици в Долината. Какъв по-добър съпруг от нашия храбър лорд-протектор? Жалко само, че си нямаше някое по-хубаво прозвище от това Кутре. Колко му е малък, знаеш ли?
— Пръстът му ли? — Отново се изчерви. — Не… никога не съм…
Лейди Миранда се засмя толкова силно, че Мия Камък пред тях се обърна през рамо.
— Все едно, Алайн, сигурна съм, че му е достатъчно голям.
Минаха под изваяна от ветровете каменна арка, от дългите ледени висулки капеше вода. От другата страна пътеката се стесняваше и се спускаше стръмно на стотина или повече стъпки. Миранда се принуди да се задържи отзад. Стръмнината в този участък от спускането накара Алайн здраво да се вкопчи в седлото. Стъпалата бяха толкова изтъркани от железните подкови на всички мулета, минавали оттук, че приличаха на низ от плитки каменни купи. Дъната им бяха пълни с вода, блеснала като топено злато под следобедните лъчи. „Сега е вода — помисли Алайн, — но щом се стъмни, всичко ще стане на лед.“ Усети, че е затаила дъх, и издиша. Мия Камък и лорд Робърт почти бяха стигнали до скалния шпил, където склонът наново се изравняваше. Постара се да гледа към тях и само към тях. „Няма да падна — каза си. — Мулето ще ме преведе.“ Вятърът свиреше около нея, докато се подрусваше и бавно пълзеше надолу, стъпало по стъпало. Сякаш продължи безкрайно.
А после изведнъж се озова долу, с Мия и малкия лорд, свити под извития скален шпил. Отпред се изпъваше каменен ръб, тесен и заледен. Алайн чу писъка на вятъра и усети как задърпа наметалото й. Помнеше това място от изкачването. Тогава я беше уплашило, изплаши я и сега.
— По-широк е, отколкото изглежда — говореше с бодър тон Мия на лорд Робърт. — Цял разтег е широк и не повече от осем дълъг, нищо не е.
— Нищо не е — повтори Робърт. Ръката му трепереше.
„О, не — помисли Алайн. — Моля ви. Не и тук. Не и сега.“
— Най-добре е да преведем мулетата — каза Мия. — Ако благоволи милорд, ще преведа първо моето и ще се върна за вашите. — Лорд Робърт не отвърна. Беше вторачил зачервените си очи в тесния ръб. — Няма да се бавя, милорд — обеща Мия, но Алайн се съмняваше, че момчето изобщо може да я чуе.
Мия поведе мулето си извън скалното прибежище; вятърът я захапа със зъбите си. Наметалото й се вдигна и заплющя във въздуха. Мия се олюля и за кратък миг на Алайн й се стори, че вихърът ще я издуха в пропастта, но водачката им успя някак да запази равновесие и продължи.