— Лорд Мериуедър съгласил ли се е с това?
— Мериуедър се е оттеглил от поста си и е избягал в Дългата маса с жена си, която първа донесе вестта за… обвиненията… срещу ваше величество.
— Пуснали са Таена. — Беше най-хубавото нещо, което чу, откакто Върховният септон й каза „не“. Таена не можеше да я е уличила. — А лорд Води? Неговите кораби… ако свали екипажите на брега, би трябвало да има достатъчно хора за…
— Щом вестта за сегашните неприятности на ваше величество стигна до реката, лорд Води вдигна платна и отведе флотата в морето. Сир Харис се опасява, че е решил да се присъедини към лорд Станис. Пицел е убеден, че е отплавал към Стъпалата, за да се заеме с пиратство.
— Всичките ми хубави дромони. — Церсей почти се изсмя. — Милорд баща ми често казваше, че копелетата са измамници по рождение. Защо не го послушах. — Потръпна. — С мен е свършено, Кибърн.
— Не. — Той хвана ръката й. — Има надежда. Ваше величество има правото да докаже невинността си с двубой. Кралице, вашият защитник стои в готовност. Няма мъж във всичките Седем кралства, който може да се надява, че ще му устои. Само да ми заповядате…
Този път вече се разсмя. Беше смешно, ужасно смешно, отвратително смешно.
— Боговете си правят шеги с всичките ни надежди и планове. Имам си поборник, когото никой мъж не може да надвие, но ми е забранено да го използвам. Аз съм кралицата, Кибърн. Моята чест може да бъде защитена само от Заклет брат на Кралската гвардия.
— Разбирам. — Усмивката на Кибърн угасна. — Ваше величество, объркан съм. Не знам какво да ви посъветвам…
Въпреки цялото си изтощение и страх кралицата разбираше, че не може да повери съдбата си на съд от врабци. Нито можеше да разчита на помощта на сир Кеван след думите, които си бяха разменили при последната си среща. „Ще трябва да е съд чрез двубой“.
— Кибърн, заради любовта, която храниш към мен, моля те, изпрати писмо от мое име. Гарван, ако можеш. Ако не, ездач. Трябва да го изпратиш до Речен пад, на брат ми. Кажи му какво се е случило и напиши… напиши…
— Да, ваше величество?
Тя облиза устни, трепереше.
— Напиши: Ела веднага. Помогни ми. Спаси ме. Имам нужда от теб, тъй както имах нужда преди. Обичам те. Обичам те. Обичам те. Ела веднага!
— Както заповядате. „Обичам те“ три пъти?
— Три. Той ще дойде. Ще дойде. Трябва да дойде. Джайм е единствената ми надежда.
— Кралице — промълви Кибърн, — да не би да сте… забравили? Сир Джайм няма десница за меча. Ако той ви защитава и загуби…
„Ще напуснем този свят заедно, както някога дойдохме в него“.
— Няма да загуби. Не и Джайм. Не и когато залогът е моят живот.
Новият лорд на Речен пад беше толкова гневен, че чак се тресеше.
Джайм
— Измамени сме. Този ни излъга! — От устните му се разхвърча розова слюнка, щом изпъна пръст към Едмур Тъли. — Главата ще му взема! Аз управлявам Речен пад според декрета на самия крал и…
— Емон — каза жена му, — лорд командващият знае за кралския декрет. Сир Едмур знае за кралския декрет. Дори конярчетата знаят за кралския декрет.
— Аз съм лордът и ще му взема главата!
— За какво престъпление? — Колкото и слаб да беше, Едмур все пак изглеждаше по-достоен за лорд от Емон Фрей. Беше облечен в подплатен жакет от червена вълна, с извезана на гърдите скачаща пъстърва. Ботушите му бяха черни, бричовете сини. Кестенявата му коса беше измита и подстригана, рижата брада — спретнато подрязана. — Направих всичко, което поискахте от мен.
— О? — Джайм Ланистър не беше спал, откакто Речен пад отвори портите си, и главата му пулсираше. — Не помня да съм искал от вас да пуснете сир Бриндън да избяга.
— Поискахте да предам замъка, не чичо ми. Аз ли съм виновен, че хората ви са го пуснали да се промъкне през обсадните ви линии?
На Джайм не му беше до шеги.
— Къде е той? — Не скри раздразнението си. Мъжете му три пъти бяха претърсили Речен пад, но Бриндън Тъли го нямаше никакъв.