Вълци или не, сир Дермот взе свежи коне и още хора и на другата заран тръгна отново да търси Бриндън Тъли. Същия следобед лордовете на Тризъбеца дойдоха при Джайм да го помолят за разрешение да се върнат по земите си. Даде им го. Лорд Пайпър поиска да научи за сина си Марк.
— Всички пленници ще бъдат върнати срещу откуп — обеща Джайм. Речните лордове си тръгнаха, но лорд Карил Ванс се задържа.
— Лорд Джайм, трябва да идете до Гарваново дърво. Докато Джонос е при портите му, Титос изобщо няма да се предаде, но знам, че пред вас ще склони глава.
Джайм му благодари за съвета.
Силния глиган искаше да се върне в Дари, както бе обещал, и да се бие с разбойниците.
— Обходихме половината проклето кралство, и за какво? За да може Едмур Тъли да се напикае в бричовете си? Няма да има песен за това. Искам да се бия. Искам Хрътката, Джайм. Него или Пограничния лорд.
— Главата на Хрътката е твоя, ако можеш да я вземеш — каза му Джайм, — но Берик Дондарион трябва да бъде заловен жив и да бъде отведен в Кралски чертог. Хиляда души трябва да го видят как умира, иначе няма да остане умрял. — Силния глиган изръмжа, но се съгласи. На другия ден си тръгна със своя скуайър и ратниците си, и с Джон Бетли Безбрадия, който беше решил, че гонитбата на разбойници е за предпочитане пред това да се върне при нежната си съпруга. Разправяха, че била по-брадата от него.
Джайм все още имаше да се оправя с цял гарнизон. До един се бяха заклели, че нищо не знаят за плановете на сир Бриндън, нито къде може да е отишъл.
— Лъжат — настоя Емон Фрей, но Джайм не мислеше така.
— Ако не споделяте плановете си с никого, никой няма да ви измени — изтъкна той. Лейди Джена подхвърли няколко души да бъдат подложени на разпит. Той отказа. — Дадох думата си на Едмур, че ако се предаде, гарнизонът му може да си замине невредим.
— Много благородно от твоя страна — каза леля му, — но тук е нужна сила, не кавалерство.
„Питай Едмур за благородството ми — помисли Джайм. — Попитай го за катапулта“. Кой знае защо, не смяташе, че майстерите ще го сбъркат с принц Емон Драконовия рицар, когато прочетяха историите му. Все пак се чувстваше странно доволен. Войната почти беше спечелена. Драконов камък беше паднал, не се съмняваше, че и Бурен край скоро ще го последва, а Станис да си стои на Вала. Северняците нямаше да го заобичат повече от бурните лордове. Ако не го унищожеше Рууз Болтън, щеше да го направи зимата.
А той беше свършил работата си тук в Речен пад, без на практика да вдигне оръжие срещу Старките или Тъли. Само да намереше и Черната риба, щеше да може да се върне в Кралски чертог, където му беше мястото. „Мястото ми е с моя крал. С моя син“. Томен щеше ли да иска да научи това? Истината можеше да струва трона на момчето. „Какво би предпочел, трон или баща, момчето ми?“ Момчето, разбира се, можеше дори да не му повярва. Церсей щеше да каже, че е лъжа. „Сладката ми сестричка, измамницата“. Трябваше да измисли някакъв начин да го изтръгне от прегръдките й, преди да се е превърнал в поредния Джофри. А междувременно трябваше да му намери и нов съвет. „Ако може Церсей да бъде отстранена, сир Кеван току-виж се съгласи да е Ръка на Томен“. Ако не — какво пък, в Седемте кралства не липсваха способни мъже. Форли Престър можеше да се окаже добър избор или Роланд Крейкхол. Ако се окажеше, че се налага да не е западняк, за да са доволни Тирел, винаги можеше да се разчита на Метис Роуан… или дори на Петир Белиш. Кутрето беше колкото симпатичен, толкова и умен, но с твърде ниско потекло, за да застраши някой от големите лордове. „Съвършената Ръка“.
Гарнизонът на Тъли си тръгна на другата сутрин, без броня и оръжие. На всеки бе разрешено да вземе храна за три дни и дрехите на гърба си, след като положи тържествена клетва, че никога няма да вдигне оръжие срещу лорд Емон или дома Ланистър.
— Ако имаш късмет, по един на десет може и да спази клетвата — каза лейди Джена.
— Добре. Предпочитам да се разправям с девет души вместо с десет. Десетият може да е този, който да ме убие.
— Другите девет могат да те убият също толкова бързо.
— По-добре, отколкото да умра в леглото. — „Или в нужника“. Двама души решиха да не тръгват с другите. Сир Дезмънд Грел, старият учител по оръжие на лорд Хостър, предпочете да облече черното. Същото избра и сир Робин Ригър, капитанът на гвардията на Речен пад.