— Този замък беше домът ми четиридесет години — заяви Грел. — Казвате, че съм свободен да си ида, но къде? Много съм стар и дебел, за да стане от мен странстващ рицар. Но мъжете винаги са добре дошли на Вала.
— Както желаете — отвърна Джайм, макар да беше досадно. Разреши да си запазят оръжието и бронята и назначи дузина от хората на Грегър Клегейн да ескортират двамата до Девиче езеро. Командата повери на Рафорд, онзи, когото наричаха Сладура.
— Погрижете се пленниците да стигнат невредими в Девиче езеро — каза му Джайм, — или онова, което сир Грегър направи с Козела, ще се окаже весела шегичка в сравнение с това, което аз ще направя с вас.
Минаха още няколко дни. Лорд Емон събра на двора всички в Речен пад, хората на лорд Едмур, както и своите, и им говори близо три часа какво очаквал от тях, след като вече той е техният лорд и господар. От време на време размахваше свитъка си, а конярчетата и слугинчетата слушаха умърлушени и смълчани под лекия дъжд.
Певецът също слушаше, онзи, когото Джайм беше взел от сир Риман Фрей — стоеше на сушина на прага на една отворена врата.
— Негово благородие е трябвало да се роди певец — каза той. — Тази реч е по-дълга от маршова балада, а май не спря дори да си поеме дъх.
Джайм се засмя.
— На лорд Емон дъх не му трябва, докато може да дъвче. Ще направиш ли песен от това?
— Смешна. Ще я нарека „Да говориш с риба“.
— Само не я пей пред леля ми. — Джайм не му беше обръщал много внимание досега. Беше дребен човек, облечен в опърпани зелени бричове и изтъркана туника в по-светъл оттенък на зеленото, с кафяви кожени кръпки. Носът му беше дълъг и остър, усмивката — широка. Кафявата му коса падаше до яката, сплъстена и немита. „На петдесет някъде трябва да е. Странстващ арфист, похабен от живота“. — Не беше ли човек на сир Риман, когато те намерих?
— Само за две седмици.
— Очаквах, че си заминал с Фрей.
— Този нали е Фрей — отвърна певецът и кимна към лорд Емон. — А пък този замък изглежда хубаво топло местенце да изкара човек зимата. Уат Бялата усмивка замина със сир Форли и рекох да видя дали не мога да си спечеля мястото му. Уат има висок и сладък глас, за какъвто повечето от нас не можем и да се надяваме. Но аз знам два пъти повече мръсни песни от него. Да ме прощава милорд.
— Би трябвало да се уредиш чудесно с леля ми — каза Джайм. — Щом се надяваш да презимуваш тук, гледай да спечелиш благоволението на лейди Джена. Тя е важната.
— Не сте ли вие?
— Моето място е с краля. Няма да се задържа дълго тук.
— Съжалявам, че го чувам, милорд. Знам по-добри песни от „Дъждовете на Кастамийр“. Мога да ви изсвиря… о, какво ли не.
— Някой друг път. Как ти е името?
— Том от Седем потока, с ваше позволение. — Певецът почтително свали меката си шапка. — Но повечето ми викат Том Седмака.
— Сладко да пееш, Седмак.
Същата нощ Джайм сънува, че пак е във Великата септа на Белор и пак стои на бдение над трупа на баща си. Септата беше тиха и тъмна. Някаква жена се появи от сенките и бавно тръгна към саркофага.
— Сестро?
Но не беше Церсей. Беше цялата в сиво, сестра на мълчанието. Качулка и було скриваха лицето й, но той виждаше свещите, греещи в кладенците на очите й.
— Сестро — промълви Джайм, — какво ще искаш от мен? — Последната му дума отекна из септата, менннннннннннннннннннн.
— Не съм твоята сестра, Джайм. — Тя вдигна бялата си мека длан и избута качулката назад. — Забравил ли си ме?
„Мога ли да забравя човек, когото изобщо не съм познавал?“ Думите заседнаха в гърлото му. Познаваше я, но беше толкова отдавна…
— И своя лорд баща ли ще забравиш? Чудя се дали изобщо си го познавал истински. — Очите й бяха зелени, косата — предено злато. Не можеше да определи възрастта й. Петнайсет, помисли си. Или петдесет. Тя се изкачи по стъпалата и застана над саркофага. — Той не понасяше да му се смеят. Това мразеше най-много.
— Коя си ти? — Трябваше да го чуе от нея.
— Въпросът е ти кой си?
— Това е сън.
— Нима? — Тя се усмихна тъжно. — Преброй си ръцете, дете. „Една“. Една ръка, стиснала здраво дръжката на меча. Само една.
— В сънищата си винаги имам две ръце. — Вдигна дясната и зяпна изумен грозния чукан.
— Всички бленуваме неща, които не можем да имаме, Тивин бленуваше синът му да бъде велик рицар, дъщеря му — кралица. Мечтаеше да са толкова силни, храбри и красиви, че никой никога да не може да им се смее.