— Аз съм рицар — отвърна той. — А Церсей е кралица.
По бузата й потече сълза. Жената вдигна отново качулката и му обърна гръб. Джайм извика след нея, но тя вече се отдалечаваше, полата й шепнеше люлчини песни по пода. „Не ме оставяй“, искаше му се да извика, но тя, разбира се, отдавна ги бе оставила.
Събуди се в тъмното разтреперан. Стаята беше студена като лед. Джайм избута завивките със сакатата си ръка. Огънят в камината беше изгаснал, прозорецът бе отворен от вятъра. Той тръгна в мрака да го затвори и босото му ходило стъпи на нещо мокро. Джайм настръхна стъписан. Първата му мисъл беше за кръв, но кръвта нямаше да е толкова студена.
Беше сняг, навял през прозореца.
„Сняг в Речните земи“. Щом тук валеше, като нищо щеше да вали в Ланиспорт и в Кралски чертог. „Зимата настъпва на юг, а половината ни зърнохранилища са празни“. Всякаква реколта по нивите беше обречена. Нямаше да има повече сеитба, нямаше надежда за още една жътва. Неволно се зачуди с какво ли ще изхрани баща му кралството, но си спомни, че Тивин Ланистър е мъртъв.
На сутринта снегът беше дълбок до глезените и още по-дълбок в гората на боговете — под дърветата бяха завени преспи. Скуайърите, конярчетата и знатните пажове отново се бяха превърнали в деца в студеното бяло вълшебство и водеха войната си със снежни топки по пътеки и бойници. Джайм чуваше смеховете им. Някога, не толкова отдавна, и той щеше да прави снежни топки с тях, да замеря клатушкащия се из двора Тирион или да пусне някоя в яката на Церсей. „Само че за снежни топки трябват две ръце“.
Някой почука на вратата.
— Виж кой е, Пек.
Беше старият майстер на Речен пад, стискаше писмо в сбръчканата си ръка. Лицето му беше бяло като току-що навалелия сняг.
— Знам — каза Джайм. — Дошъл е бял гарван от Цитаделата. Зимата е дошла.
— Не, милорд. От Кралски чертог. Позволих си волността… не знаех… — Подаде му писмото.
Джайм го прочете на пейката до прозореца, окъпан в светлината на студеното бяло утро. Думите на Кибърн бяха стегнати и кратки. На Церсей — пламенни и страстни. „Ела веднага — пишеше. — Помогни ми. Спаси ме. Имам нужда от теб, тъй както имах нужда преди. Обичам те. Обичам те. Обичам те. Ела веднага!“
Виман беше застинал до вратата и чакаше, а Джайм усети, че и Пек го гледа напрегнато.
— Желае ли милорд да отговори? — попита майстерът след дълго мълчание.
Една снежинка кацна на писмото. Стопи се и мастилото се замъгли. Джайм нави отново свитъка, толкова здраво, колкото позволяваше една ръка, и го подаде на Пек.
— Не. Това го хвърли в огъня.
Самуел
Най-опасната част от пътуването беше последната. Протоците Редвин гъмжаха от кораби, както ги бяха предупредили в Тирош. След като главната сила на флота на Арбор бе от другата страна на Вестерос, железните бяха опустошили Риамспорт и бяха завзели Лозоград и пристан Морска звезда, за да ги използват като бази за плячкосване на морските товари за Староград.
На три пътя видяха техни кораби. Два обаче бяха далече назад и „Канеленият вятър“ им избяга. Третият се появи към залез-слънце и отряза пътя им откъм Шепнещ звук. Щом видяха как греблата разпенват до бяло бронзовите води, Коджа Мо прати на кулите стрелците с лъковете им от златно сърце, които можеха да пратят стрела по-далече и по-точно дори от дорнския тис. Изчака корабът да се доближи на двеста разтега, преди да даде команда да стрелят. Сам също стреля и този път му се стори, че стрелата му стигна до кораба. Един залп стигаше. Дългият кораб възви на юг да търси по-кротка плячка.
Когато навлязоха а Шепнещ звук, се спускаше тъмносин здрач. Джили стоеше на носа с бебето и зяпаше замъка на скалите.
— Три кули — кала й Сам, — седалището на дома Костейн. — Всечен на фона на вечерните звезди, с факлите, мигащи в прозорците, замъкът бе величествена гледка, но той се натъжи, като го видя. Пътуването им беше почти към края си.
— Колко е висок… — промълви Джили.
— Чакай да видиш Високата кула.
Бебето на Дала започна да плаче и Джили му даде да суче. Усмихна се и го погали по меката кафява коса. „Започнала е да го обича също колкото своето, което остави“, осъзна Сам. Дано боговете да бъдеха добри и към двете деца.
Железните бяха проникнали дори в заслонените води на Шепнещ звук. На заранта, когато „Канеленият вятър“ продължи към Староград, видяха трупове, понесени по морето. По някои тела бяха накацали врани, вдигаха се във въздуха и грачеха сърдити, че корабът безпокои гротескно подутите им салове. По бреговете се появиха изгорени поля и опожарени села, плитчините и пясъчните ивици бяха осеяни с корабни останки. Търговски гемии и рибарски лодки бяха най-често, но видяха и изоставени дълги кораби, и останки от два големи дромона. Единият беше изгорял до ватерлинията, а другият имаше голяма зейнала дупка в борда — от вражески таран.