Бореше се с тези съмнения през остатъка от пътуването и се чудеше какво да направи. Сигурно можеше да задържи Джили със себе си в Староград. Градските стени бяха много по-здрави от стените на бащиния му замък и имаше хиляди мъже, които да ги бранят, срещу шепата, които лорд Рандил трябваше да е оставил в Рогов хълм, когато бе тръгнал за Планински рай да се отзове на призива на своя сюзерен. Но ако го направеше, трябваше да я крие някак си. Цитаделата нямаше да позволи новаците й да държат жени или любовници, поне открито. „Освен това, ако остана с Джили много дълго, как изобщо ще намеря сила да я напусна?“ Трябваше да я напусне или да дезертира. „Аз казах думите — напомни си Сам. — Ако дезертирам, ще си изгубя главата, а как ще помогне това на Джили?“
Помисли дали да не помоли Коджа Мо и баща й да отведат дивашкото момиче с тях на Летните острови. Но и това криеше опасности. Щом „Канеленият вятър“ напуснеше Староград, трябваше отново да прекоси протоците Редвин и този път можеше да не извади толкова късмет. Ако вятърът спреше и пленяха кораба? Ако приказките, които бе слушал, бяха верни, Джили щяха да я вземат като рабиня или солена жена, а бебето сигурно щяха да го хвърлят в морето като досадна дреболия.
„Трябва да е Рогов хълм — реши Сам накрая. — Щом стигнем в Староград, ще наема фургон и сам ще я заведа“. Така щеше да види замъка и гарнизона му и ако нещо от видяното го притеснеше, щеше просто да обърне и да върне Джили в Староград.
Стигнаха в Староград в студена влажна утрин: мъглата бе толкова гъста, че фарът на Високата кула беше единственото, което се виждаше. През залива се изпъваше бараж — двайсетина изгнили кораба, вързани един за друг. Зад него стояха в редица бойни кораби, три големи дромона и извисяващият се флагмански кораб на лорд Хайтауър „Честта на Староград“. „Канеленият вятър“ отново бе подложен на оглед. Този път на борда се качи Гунтор, синът на лорд Лейтън, в сребрист плащ и емайлирана в сиво броня. Сир Гунтор беше учил няколко години в Цитаделата и знаеше Лятната реч, тъй че двамата с Кухуру Мо се отделиха в капитанската каюта да поговорят насаме.
През това време Сам обясни плановете си на Джили.
— Първо Цитаделата, да представя писмата на Джон и да им кажа за смъртта на майстер Емон. Очаквам архимайстерите да пратят кола за тялото му. После ще намеря коне и фургон да те заведа при майка ми в Рогов хълм. Ще се върна колкото може по-скоро, но няма да е преди утре.
— Утре — повтори тя и го целуна за късмет.
Накрая сир Гунтор излезе на палубата и даде знак да отворят веригата, та „Канеленият вятър“ да влезе в пристанището. Сам стоеше до Коджа Мо и трима от стрелците й при подвижното мостче, докато връзваха кораба за кея. Летноостровитяните бяха с пъстрите си плащове от пера, които носеха само на брега. Чувстваше се дрипав до тях в торбестите си черни бричове, овехтялото наметало и оцапаните със сол ботуши.
— Колко време ще останете в пристанището?
— Два дни, десет, кой може да каже? Колкото трябва да опразним трюмовете и да ги напълним отново. — Коджа се ухили. — Баща ми също трябва да посети сивите майстери. Има да им продава книги.
— Джили може ли да остане на борда, докато се върна?
— Джили може да остане колкото пожелае. — Мушна го с пръст в корема. — Не яде толкова много като някои.
— Не съм толкова дебел като преди — защити се Сам. Пътуването на юг се бе погрижило за това. Всичките тези вахти и нищо за ядене освен плодове и риба. Летноостровитяните обожаваха плодове и риба.
Тръгна след стрелците, но щом слязоха на брега, се разделиха. Надяваше се, че още помни пътя до Цитаделата. Староград бе истински лабиринт, а нямаше време за губене.
Денят беше влажен, тъй че калдъръмът бе мокър и хлъзгав, уличките — загърнати в мъгла и загадка. Сам ги избягваше, доколкото можеше, и се придържаше към крайречния път, извиващ се покрай Медовината към центъра на града. Приятно беше отново да усеща под краката си твърда земя, вместо клатещата се палуба, но в същото време, докато вървеше, се чувстваше неловко. Усещаше чужди очи да го гледат, надничаха от тераси и прозорци, следяха го от притъмнели входове. На „Канеленият вятър“ познаваше всяко лице. Тук, накъдето и да се обърнеше, виждаше само непознати. Още по-лоша бе мисълта, че може да го види някой, който го познава. Лорд Рандил Тарли беше познат в Староград, но не го обичаха. Сам не знаеше кое щеше да е по-зле: да го разпознае някой от враговете на баща му или някой от приятелите му. Придърпа наметалото си и ускори крачка.