Край портите на Цитаделата клечаха два зелени сфинкса с лъвски тела, орлови криле и змийски опашки. Единият имаше мъжко лице, другият — женско. Малко зад тях се издигаше Домът на писаря, където жителите на Староград идваха да потърсят послушници да им напишат прошенията или да прочетат писмата им. В откритите щандове седяха неколцина отегчени писари и чакаха клиенти. По други щандове се купуваха и продаваха книги. Сам спря при един, който предлагаше карти, и огледа една скица на Цитаделата, за да намери най-краткия път до Двора на Сенешала.
Пътеката се раздвояваше при статуята на крал Дерон Първи, яхнал високия си каменен кон и вдигнал меча си към Дорн. Една чайка беше кацнала на главата на Младия дракон, а други две на меча му. Сам хвана лявото разклонение, което продължаваше покрай реката. При Плачещия кей погледа как двама послушници помогнаха на един старец да се качи в лодката за късия път до Кървавия остров. Млада майка се качи след него, с бебе не по-голямо от това на Джили. Бебето ревеше. Под кейовете някакви готварчета газеха из плитчините и ловяха жаби. Поток розовобузи новаци се изля покрай него, забързани към септрията. „Трябваше да дойда тук, когато бях на техните години — помисли Сам. — Ако бях избягал с лъжливо име, можех да изчезна сред другите новаци. Баща ми можеше да се престори, че Дикон е единственият му син. Едва ли щеше да си направи труда да ме търси, освен ако не бях яхнал някое муле. Тогава щеше да ме издири, но само заради мулето“.
Пред Сенешалския двор ректорите затваряха един новак в складовете.
— Краде ядене от кухните — обясни един на послушниците, които чакаха да замерят хванатия с гнили зеленчуци. Всички изгледаха с любопитство Сам, когато ги подмина — черното наметало се бе издуло след него като платно.
Влезе в зала с каменен под и високи сводести прозорци. В другия край на висок подиум седеше мъж с остро лице и дращеше в дебел тефтер. Макар да беше облечен в майстерски халат, нямаше верига на врата. Сам се окашля.
— Добро утро.
Мъжът вдигна глава и като че ли не одобри това, което видя.
— Миришеш ми на новак.
— Надявам се скоро да стана. — Сам извади писмата, които му бе дал Джон Сняг. — Тръгнах от Вала с майстер Емон, но той умря по време на пътуването. Ако може да говоря със сенешала…
— Името ти?
— Самуел. Самуел Тарли.
Мъжът вписа името му в тефтера и махна с перото към пейката до стената.
— Седни. Ще те повикат, когато решат. Сам седна на пейката.
Други идваха и си отиваха. Някои носеха писма и напускаха. Някои говореха с мъжа на подиума и той ги отпращаше през вратата зад себе си и нагоре по витото стълбище. Други сядаха на пейката при Сам и чакаха да ги повикат. Неколцина от повиканите бяха дошли след него. След като това стана за четвърти или пети път, той стана, отиде до мъжа и попита:
— Колко още ще чакам?
— Сенешалът е важна особа.
— Дошъл съм чак от Вала.
— Значи няма да ти е трудно да стигнеш малко по-далече. — Махна с перото. — На онази пейка ей там, под прозореца.
Сам се върна на пейката. Изтече още час. Други влизаха, говореха с мъжа, изчакваха няколко мига и ги пускаха нататък. През цялото време той дори не поглеждаше към Сам. Мъглата отвън взе да се вдига, бледа слънчева светлина прониза прозорците. Сам усети, че се е зазяпал в прашинките, затанцували в слънчевите лъчи. От устата му се изтръгна прозявка, после — още една. Опипа един спукан мехур на ръката си, после клюмна и затвори очи.
Сигурно бе задрямал. Стресна се, когато мъжът на подиума извика нечие име, скочи припряно на крака и си седна отново, като разбра, че не е неговото.
— Трябва да пъхнеш някой петак на Лоркас, иначе ще седиш тука три дена — каза нечий глас до него. — Какво те води от Нощния страж в Цитаделата?
Заговорилият го беше слаб добродушен младеж, облечен в бричове от сърнешка кожа и стегнат зелен бригандин с железни пъпки. Кожата му беше с цвета на светлокафяв ейл, имаше гъсти черни къдрици и големи черни очи.