— Лорд-командирът възстановява изоставените укрепления — обясни Сам. — Трябват ни повече майстери за гарваните… петак ли каза?
— Петак ще свърши работа. За сребърен елен Лорас ще те отнесе при сенешала на гръб. Петдесет години е бил послушник. Мрази новаците, особено новаци със знатно потекло.
— Как може да разбере човек, че съм със знатно потекло?
— Също както може да разбере, че аз съм дорнец. — Каза го с усмивка.
Сам затършува за петак.
— Ти новак ли си?
— Послушник. Казвам се Алерас, но някои ме наричат Сфинкса. Името стресна Сам и той изломоти:
— Сфинксът е гатанката, не задаващият гатанката. Знаеш ли какво значи това?
— Не. Гатанка ли е?
— Де да знаех. Аз съм Самуел Тарли. Сам.
— Добра среща. И каква работа има Самуел Тарли с архимайстер Теобалд?
— Той ли е сенешалът? — попита объркано Сам. — Майстер Емон каза, че сенешалът бил Норен.
— Всяка година е нов. Архимайстерите се сменят на поста — повечето го смятат за неблагодарна задача, само ги отвлича от истинската им работа. Тази година черното камъче се падна на архимайстер Уолгрейв, но умът на Уолгрейв се отвява, тъй че Теобалд излезе и каза, че ще отслужи срока му. Сприхав човек е, но добър. Майстер Емон ли каза?
— Да.
— Емон Таргариен?
— Някога. Наричахме го просто майстер Емон. Умря по време на пътуването ни на юг. Как така знаеш за него?
— А как не? Той беше не само най-старият жив майстер. Беше най-старият човек във Вестерос, преживял повече история, отколкото архимайстер Перестан някога ще научи. Можеше да разкаже много и премного за управлението на баща си и на чичо си. На колко години беше, знаеш ли?
— На сто и две.
— Какво е правил в морето на неговата възраст?
Сам предъвка за миг въпроса, чудеше се какво е редно да каже. „Сфинксът е гатанката, не задаващият гатанката“. Възможно ли беше майстер Емон да е имал предвид този Сфинкс? Едва ли.
— Лорд-командир Сняг го изпрати, за да спаси живота му — почна той колебливо. Разказа набързо за крал Станис и Мелисандра Ашайска, като смяташе да спре дотук, но едно нещо водеше към друго, тъй че ще не ще заговори за Манс Рейдър и неговите диваци, за кралска кръв и дракони и преди да се усети какво става, всичко останало се изля: духовете в Юмрука на Първите хора, Другият на неговия мъртъв кон, убийството на Стария мечок в Цитаделата на Крастър, Джили и бягството им, Бяло дърво, Студени ръце и гарваните, Джон и как бе станал лорд-командир, „Черната птица“, Дареон, Браавос, драконите, които Ксондо видял в Карт, „Канеленият вятър“ и всичко, което майстер Емон бе прошепнал накрая. Скри само тайните, които се бе заклел да пази, за Бран Старк и спътниците му и за бебетата, които Джон Сняг бе подменил. — Денерис е единствената надежда — заключи. — Емон каза, че Цитаделата трябва да й прати майстер веднага, да я върне във Вестерос, преди да е станало много късно.
Алерас слушаше напрегнато. Примигваше от време на време, но нито веднъж не се изсмя, нито го прекъсна. Когато Сам свърши, го пипна по челото с тънката си кафява ръка и рече:
— Спести си петака, Сам. Теобалд няма да повярва и на половината на това, но някои биха могли. Ще дойдеш ли с мен?
— Къде?
— Да говорим с един архимайстер.
„Трябва да им го кажеш, Сам — беше казал майстер Емон. — Трябва да го кажеш на архимайстерите“.
— Добре. — Можеше да се върне и утре при сенешала, с петак в шепата. — Далече ли е?
— Не. На Острова на гарваните.
Не им трябваше лодка, за да стигнат до Острова на гарваните: стар дървен мост го свързваше с източния бряг.
— Гарванарникът е най-старата постройка в Цитаделата — каза Алерас, щом прехвърлиха мудните води на Медовината. — Казват, че в Героичния век уж бил укрепление на пиратски главатар, който ограбвал кораби, плаващи по реката.
Мъх и диви лози покриваха стените, гарвани крачеха по бойниците вместо стрелци. Подвижният мост не беше вдиган сигурно от столетия.
Зад стените на замъка беше студено и сумрачно. Древно язово дърво изпълваше двора. Изваяното на ствола му лице беше обрасло със същия тъмночервен мъх, който висеше натежал от белите му клонаци. Половината клони като че ли бяха голи, но тук-там още шумяха червени листа и там гарваните най-обичаха да кацат. Дървото беше пълно с тях, имаше и още в сводестите прозорци горе, около целия двор. Земята беше изпъстрена от курешките им. Докато пресичаха двора, един плесна с криле над главите им и всички се разгракаха.