Беше половин пръст, с черни очички и мека сива козинка. Сам знаеше, че трябва да я убие. Мишките можеше и да предпочитат хляб и сирене, но и хартия ядяха също така. Беше намерил много мишовина по рафтовете и между купчините книги, а по някои кожени корици личаха следи от гризано.
„Толкова мъничко същество е обаче. И гладно“. Как можеше да й се сърди за няколко трохи? „Яде книги обаче…“
След толкова часове в стола гърбът му се беше вдървил като дъска, а краката му бяха изтръпнали. Знаеше, че не е достатъчно бърз да улови мишката, но сигурно можеше да я смаже. До лакътя му лежеше тежко, обшито с кожа копие на „Аналите на Черния кентавър“, изтощително подробното описание на септон Джорквен на деветте години, през които Оберт Касуел беше служил като лорд-командир на Нощния Страж. Имаше по една страница за всеки ден от срока му и всяка една като че ли започваше с „Лорд Оборт стана призори и се изходи по голяма нужда“, освен последната, която гласеше: „Лорд Оберт беше намерен умрял през нощта“.
„Никоя мишка не може да се мери със септон Джорквен“. Много бавно Сам подхвана книгата с лявата си ръка. Беше дебела и тежка и когато я вдигна, се изплъзна от дебелите му пръсти и тупна долу. Мишката я нямаше никаква, беше изприпкала мигновено. Сам изпита облекчение. Ако беше смазал дребното мъниче, щеше да сънува кошмари.
— Няма да ядеш книгите обаче — каза високо. Май трябваше да донесе повече сирене, като дойдеше пак.
Изненада се колко е изгоряла свещта. Днес ли беше ял онзи боб, или вчера? „Вчера. Трябва да е било вчера“. Прозя се. Джон щеше да се чуди какво е станало с него, но майстер Емон несъмнено щеше да разбере. Преди да загуби зрението си, майстерът беше обичал книгите също колкото Самуел Тарли. Разбираше как понякога човек може да потъне в тях, все едно че всяка страница е дупка към друг свят.
Сам се изправи и се намръщи от игличките, които го прободоха в прасците. Столът беше много твърд и се врязваше в бедрата му, щом се наведеше над някоя книга. „Трябва да не забравя да си донеса възглавница“. Още по-добре щеше да е, ако можеше да спи тук долу, в килията, която бе намерил полускрита зад четири сандъка, пълни с откъснати страници, изпаднали от книгите, в които са били, но не искаше да оставя задълго сам майстер Емон. Напоследък беше позагубил сили и му трябваше помощ, особено с гарваните. Емон разполагаше и с Клидас, разбира се, но Сам беше по-млад и по-добре се оправяше с птиците.
С купчината книги и свитъци под лявата мишница и свещта в дясната ръка, Сам тръгна през тунелите, наричани от братята „червееви пътеки“. Блед лъч осветяваше стръмните стъпала, водещи към повърхността, и по него разбра, че денят е дошъл. Остави свещта да гори в една ниша и започна да се изкачва. На петото стъпало вече пухтеше. На десетото спря да премести книгите под дясната си мишница.
Излезе под небе с цвета на бяло олово. „Снежно небе“, помисли, като примижа нагоре. Гледката го притесни. Спомни си за онази нощ на Юмрука на Първите хора, когато духовете и снеговете бяха дошли ведно. „Недей да си такъв страхливец — помисли си. — Около тебе са твоите Заклети братя, да не говорим за Станис Баратеон и всичките негови рицари“. Укрепленията и кулите на Черен замък се издигаха около него, смалени от леденото величие на Вала. По ледената стена пълзеше малък отряд, към първата четвъртина, където новата зигзаговидна стълба дращеше нагоре, за да се съедини с останките от старата. Ударите на кирките и чуковете отекваше над леда. Джон беше накарал строителите да работят ден и нощ, за да го свършат. Сам беше чул някои от тях да се оплакват на вечеря — твърдяха, че лорд Мормон никога не ги бил карал да работят и наполовина толкова усилно. Но без голямата стълба нямаше как да се стигне до върха на Вала, освен верижния рудан. А колкото и да мразеше стълби Самуел Тарли, още повече мразеше рудана. Винаги затваряше очи, когато се качеше на него, убеден, че веригата всеки миг ще се скъса. Всеки път щом желязната верига изскърцаше в леда, сърцето му за миг спираше да бие.