— Ланистърите също имат северняци. Лорд Болтън и копелето му.
— Станис има Карстарки. Ако успее да спечели Бели пристан…
— Ако — натърти Сам. — Ако не… милорд, дори един хартиен щит е по-добър от никакъв.
Джон хвърли писмото на масата.
— Предполагам. — Въздъхна, взе перо и драсна най-отдолу подписа си. — Подай ми восъка. — Сам нагря пръчка черен восък над горящата свещ, капна малко на късчето пергамент и изчака Джон да натисне печата на лорд-командира върху мокрото петно. — Занеси го на Майстер Емон, като си тръгнеш — нареди той, — и му кажи да го прати по птица в Кралски чертог.
— Ще му кажа. — Сам се поколеба. — Милорд, може ли да попитам… видях Джили. Почти се беше разплакала.
— Вал я прати отново да моли за Манс.
— О! — Вал беше сестрата на жената, която Краля отвъд Вала бе взел за своя кралица. „Принцесата дивачка“ я наричаха Станис и хората му. Сестра й Дала беше умряла по време на битката, макар да не беше я докоснал меч; беше издъхнала, докато раждаше сина на Манс Райдър. Самият Райдър скоро щеше да я последва в гроба, ако слуховете, които беше чул Сам, се окажеха верни. — Какво й казахте?
— Че ще говоря със Станис, макар да се съмнявам, че думите ми ще го разубедят. Първата грижа на един крал е да защитава владенията, а Манс ги нападаше. Негово величество едва ли ще забрави това. Баща ми често казваше, че Станис Баратеон е справедлив мъж. Никой не е казвал обаче, че е милостив. — Джон се намръщи. — По-скоро сам бих взел главата на Манс. Той е бил някога мъж на Нощния страж. По право животът му ни принадлежи.
— Пип казва, че лейди Мелисандра смятала да го даде на пламъците, да извлече някаква магия.
— Пип да се научи да си държи езика зад зъбите. И аз съм го чувал това от други. Кралска кръв, да събуди дракон. Къде смята да намери Мелисандра спящ дракон, за това никой не е наясно. Глупости. Кръвта на Манс не е по-кралска от моята. Нито е носил корона някога, нито е сядал на трон. Той е разбойник и нищо повече. Никаква сила няма в разбойническа кръв.
Гарванът вдигна глава от пода и изграчи:
— Крръв!
Джон не го и погледна.
— Отпращам Джили.
— О. — Сам поклати глава. — Е, това е… това е добре, милорд. — Щеше да е най-добре за нея да замине някъде на топло и сигурно, далече от Вала и битките.
— Нея и момчето. Ще трябва да намерим друга дойка за млечния му брат.
— Козе мляко ще свърши работа, докато намерите. По-добро е за бебе от кравето. — Беше го прочел някъде. Помръдна в стола си. — Милорд, докато преглеждах хрониките, се натъкнах на друго момче командир. Четиристотин години преди Завоеванието. Озрик Старк бил десетгодишен, когато го избрали, но служил четирийсет години. Стават четирима, милорд. Вие съвсем не сте най-младият избиран. Петият сте по младост дотук.
— И всичките четирима по-млади са били синове, братя или копелета на Краля на Севера. Кажи ми нещо полезно. Кажи ми за нашия враг.
— Другите. — Сам облиза устни. — Споменати са в хрониките, макар и не толкова често, колкото си мислех. Поне в хрониките, които намерих и прегледах. Знам, че има още, които не съм намерил. Някои от по-старите книги се разпадат. Страниците се ронят, като се опитам да ги обърна. А наистина старите книги… те или всичките са се разпаднали, или са забутани някъде, където още не съм погледнал, или… ами, просто може изобщо да няма такива книги и никога да не е имало. Най-старите истории, с които разполагаме, са били написани след като андалите са дошли във Вестерос. Първите хора са оставили само руни по скалите, така че всичко, което си мислим, че знаем за Героичния век и за Века на Утрото и за Дългата нощ, идва от описанията, оставени от септони хиляди години по-късно. В Цитаделата има архимайстери, които оспорват всичко това. Тези стари истории са пълни с крале, които уж царували по стотици години, и с рицари, странствали хиляда години преди да е имало рицари. Знаем историите, Брандън Строителя, Симиън Звездоокия, Нощния крал… казваме, че вие сте деветстотин деветдесет и осмият лорд-командир на Нощния страж, но най-старият списък, който намерих, показва шестстотин осемдесет и четирима командири, което предполага, че е бил напи по време на…
— Отдавна — прекъсна го Джон. — Какво намери за Другите?
— Намерих упоменаване за драконово стъкло. Горските чеда са давали всяка година по сто обсидианови ками на Нощния страж, през Героичния век. Другите идват, когато е студено, в това повечето разкази са единодушни. Или обратното, става студено, когато дойдат. Понякога се появяват по време на снежни бури и се стопяват, щом небето се Проясни. Крият се от слънчевата светлина и изникват нощем… или нощта пада, щом се появят те. Някои разкази споменават, че яздят трупове на мъртви животни. Мечки, вълчища, мамути, коне, все едно, стига животното да е мъртво. Онзи, дето уби Пол Дребосъка, яздеше умрял кон, тъй че тази част явно е вярна. Някои описания споменават и за гигантски ледени паяци също така. Не знам какво представляват те. Хората, които падат в бой срещу Другите, трябва да бъдат изгаряни, иначе мъртвите се вдигат отново като техни слуги.