Макар да не можеше да види лицето му, някак усети, че се усмихва.
— Не. Името си ми кажи.
— Гардже — отвърна тя този път.
— Истинското ти име, дете.
— Майка ми ме наричаше Нан, но ми казват Невестулка…
— Името ти.
Тя преглътна.
— Ари. Аз съм Ари.
— По-близо. А сега истината?
„Страхът реже по-дълбоко от мечове“, каза си тя.
— Аря. — Първия път прошепна думата. Втория я захвърли в лицето му. — Аз съм Аря, от дома Старк.
— Да. Но Къщата на Бялото и Черното не е място за Аря от дома Старк.
— Моля те. Нямам къде да отида.
— Страх ли те е от смъртта?
Тя прехапа устна.
— Не.
— Да видим.
Жрецът смъкна качулката си. Под нея нямаше лице; само пожълтял череп с няколко ивици кожа, все още полепнали по бузите, и бял червей, който се гърчеше от едната празна очна кухина.
— Целуни ме, дете — изграчи той с глас, сух и дрезгав като предсмъртен хрип.
„Да не мисли, че ще ме уплаши?“ Аря го целуна леко там, където трябваше да е носът, и извади с пръсти червея от окото му, за да го изяде, но той се стопи като сянка в ръката й.
Жълтият череп също се стапяше… и й се усмихна най-милият старец, когото бе виждала.
— Никой досега не се е опитвал да изяде червея ми. Гладна ли си, дете?
„Да — помисли тя. — Но не за храна“.
Церсей
Валеше студен дъжд и правеше стените и бастионите на Червената цитадела тъмни като кръв. Кралицата държеше ръката на краля и го водеше твърдо през разкаляния двор към чакащата ги носилка и ескорта.
— Чичо Джайм каза, че мога да яздя коня си и да хвърлям петачета на простолюдието — изхленчи момчето.
— Да настинеш ли искаш? — Нямаше да рискува: Томен не беше здрав като Джофри. — Дядо ти щеше да иска да види след себе си истински крал. Няма да се появим мокри и окаляни във Великата септа.
„Не стига, че пак трябва да нося траурното облекло“. Черното изобщо не беше щастливият й цвят. С бялата й кожа я правеше самата тя да прилича на мъртвец. Церсей беше станала цял час преди разсъмване, за да нагласи косата си, и нямаше да позволи дъждът да провали всичките й усилия.
Качиха се в носилката. Томен се намести на възглавниците и надникна към изливащия се дъжд.
— Боговете плачат за дядо. Лейди Джослин казва, че дъждовните капки са техните сълзи.
— Джослин Суифт е глупачка. Ако боговете можеха да плачат, щяха да плачат за брат ти. Дъждът си е дъжд. Дръпни пердето да не влезе повече. Тази мантия е от самурова кожа, да я намокриш ли искаш?
Томен я послуша. Кротостта му я притесняваше. Един крал трябваше да е силен. „Джофри щеше да спори. Него човек не можеше да обуздае лесно“.
— И недей да седиш така отпуснат. Ще седиш като крал. Вдигни ги тези рамене и си оправи короната. Или искаш да падне от главата — пред всичките ти лордове?
— Не искам, мамо. — Момчето се поизправи и посегна да намести короната. Короната на Джоф беше твърде голяма за него. Томен от раждането си беше склонен към пълнеене, но сега изглеждаше отслабнал. „Дали се храни добре?“ Трябваше да запомни да попита стюарда. Не можеше да рискува Томен да расте болнав, не и след като Мирцела бе в ръцете на дорнците. „С времето ще наедрее достатъчно за короната на Джоф“. Дотогава май щеше да потрябва по-малка. Трябваше да го уреди със златарите.
Носилката бавно пое надолу по Високия хълм на Егон. Пред тях яздеха двама от Кралската гвардия, бели рицари на бели коне, белите им мокри плащове бяха провиснали на раменете им. Зад тях се точеха петдесет гвардейци на Ланистър, в злато и пурпур.
Томен надникна през завеските към пустите улици.
— Мислех, че ще има повече хора. Когато умря татко, всички бяха излезли да ни гледат.
— Заради дъжда е. — Кралски чертог никога не беше хранил обич към лорд Тивин. „Но и той никога не беше искал обич“. „С обич не можеш се нахрани, нито можеш да купиш кон с нея, нито да стоплиш стаите си в студена нощ“, беше го чула веднъж да казва на Джайм — тогава брат й не беше по-голям от Томен.
Пред Великата септа на Белор сир Адам Марбранд бе изкарал повече златни плащове, отколкото бяха скърбящите. „По-късно ще дойдат още“, каза си кралицата, докато сир Мерин Трант й помагаше да слезе от носилката. Само благородници и техните лични слуги бяха допуснати на утринната служба; следобеда щеше да има друга за простолюдието, а вечерните молитви бяха открити за всички. Церсей трябваше да се върне и на нея, за да видят простосмъртните траура й. „Тълпата трябва да си получи зрелището“. Беше досадно. Държавни дела трябваше да урежда, война да печели, цяло кралство да управлява. Баща й щеше да я разбере.