Върховният септон ги посрещна горе на стълбището — превит на две старец с рехава сива брада; толкова се беше изгърбил под тежестта на пищно извезаните роби, че очите му стигаха до гърдите на кралицата… макар короната му, ефирно изделие от кристал и предено злато, да добавяше цяла стъпка и половина към височината му.
Лорд Тивин му беше дал тази корона да замести изгубената, когато тълпата бе убила предишния Върховен септон. Бяха смъкнали дебелия глупак от носилката му и го бяха разкъсали в деня, в който Мирцела отплава за Дорн. „Онзи беше голям лакомник, и сговорчив. Но този…“ Този Върховен септон беше човек на Тирион, изведнъж си спомни Церсей. Неприятна мисъл.
Петнистата старческа ръка — приличаше на кокоши крак — се показа от ръкава, обшит със златни волути и малки кристали. Церсей коленичи на мокрия мрамор, целуна пръстите му и накара Томен да стори същото. „Колко знае за мен? Колко му е казало джуджето?“ Върховният септон я придружи в септата с усмивка. Но дали беше заканителна усмивка, пълна с неизречено знание, или глупаво кривване на сбръчканите старчески устин? Не можеше да е сигурна.
Тръгнаха по Коридора на Светилниците под цветните глобуси от оловно стъкло; Церсей държеше Томен за ръка. От двете им страни крачеха Трант и Черното котле, водата капеше по пода от мокрите им плащове. Върховният септон вървеше бавно, подпираше се на тояга от язово дърво, увенчана с кристално кълбо. Придружаваха го седмина от Преблагочестивите, в бляскавите сребърни одежди. Томен носеше под самуровата мантия златоткани дрехи, кралицата — стара рокля от черно кадифе, обшита с хермелин. Не беше имало време да й ушият нова, а не можеше да носи същата, която бе облякла за Джофри, нито другата, с която бе погребала Робърт.
„Поне няма да се очаква да облека траур за Тирион. За него ще облека пурпурна коприна и златоткано и ще си сложа рубини в косата“. Този, който й донесеше главата на джуджето, щеше да бъде удостоен с лордска титла, бе обявила тя, колкото и нисше да е потеклото му. Гарвани разнасяха обещанието й до всяко кътче на Седемте кралства и много скоро вестта щеше да прехвърли Тясното море до Деветте свободни града и земите отвъд тях. „Ако ще и до края на света да бяга Дяволчето, няма да ми се измъкне“.
Кралската процесия мина през вътрешните врати, влезе в сводестите недра на Великата септа и продължи по широка пътека, една от седемте, които се събираха под купола. Отляво и отдясно знатни опечалени се смъкваха на колене, щом кралят и кралицата минеха покрай тях. Много от знаменосците на баща й бяха тук, и рицари, сражавали се редом до лорд Тивин в над петдесет битки. Гледката й внуши повече самоувереност. „Не съм лишена от приятели“. Тленните останки на лорд Тивин Ланистър почиваха върху стъпаловиден мраморен постамент под високия купол на Великата септа. До главата му в траурно бдение стоеше Джайм, стиснал със здравата си ръка дръжката на грамаден позлатен меч — острието бе опряно в пода. Плащът му с качулка беше бял като сняг, а люспите на дългата ризница — обсипани с перли в златен обков. „Лорд Тивин щеше да го иска в златото и пурпура на Ланистър — помисли тя. — Винаги се дразнеше, като види Джайм целия в бяло“. Брат й освен това отново си пускаше брада. Четината покриваше челюстта му и бузите и му придаваше грубоват, неспретнат вид. „Можеше поне да изчака, докато заровим костите на баща ни под Скалата“.
Церсей поведе краля нагоре по трите стъпала, за да коленичат до тялото. Очите на Томен бяха пълни със сълзи.
— Ще плачеш тихо — прошепна му тя. — Ти си крал, не някакво си ревливо дете. Лордовете ти те наблюдават.
Момчето избърса сълзите си с ръка. Имаше нейните очи, смарагдовозелени, големи и ярки, каквито бяха очите на Джайм на годините на Томен. Брат й тогава беше толкова хубаво момче… но буйно също така, буйно като Джофри, истинско лъвче. Кралицата прегърна Томен през раменете и леко го целуна по златните къдрици. „Ще трябва да го науча как да властва и да се пази от враговете си“. Някои от тях и сега стояха около тях, преструваха се на приятели.
Сестрите на мълчанието бяха снаряжили лорд Тивин като за последна битка. Носеше най-изящната си броня, тежка стомана, емайлирана с тъмен пурпур, със златни инкрустации по ръкавиците, набедрениците и нагръдника. Еполетите му бяха златни слънчеви изгреви; по една златна лъвица стоеше присвита на всяко рамо, гривест лъв оформяше гребена на шлема до главата му. На гърдите му бе положен дълъг меч в обсипана с рубини позлатена ножница, а ръцете му — в ръкавици от позлатена стоманена оплетка, бяха свити около дръжката му. „Дори в смъртта лицето му е благородно — помисли тя, — макар че устата…“ Ъгълчетата на устните на баща й съвсем леко се бяха извили нагоре и му придаваха малко озадачен вид. „Това не биваше“. Обвини наум Пицел: би трябвало да каже на мълчаливите сестри, че лорд Тивин Ланистър никога не се усмихваше. „Този човек е безполезен като цицки върху броня“. С тази полуусмивка лорд Тивин изглеждаше някак не толкова внушителен. Както и с това, че очите му бяха затворени. Очите на баща й винаги бяха смущаващи; светлозелени, почти лъчисти, изпъстрени със злато. Очите му можеха да те пронижат, можеха да видят колко си слаб, низък и жалък дълбоко в себе си. „Погледне те само — и разбираш“.