Неволно я споходи един спомен, за пира, който крал Ерис бе вдигнал, когато Церсей за първи път влезе в двора, още момиче, зелено като лятна трева. Старият Мериуедър дърдореше за вдигане на данъка върху виното и лорд Рикър подхвърли:
— Ако ни трябва злато, трябва само да сложим лорд Тивин на нощното гърне.
Ерис и блюдолизците му се разсмяха шумно, а баща й само се вторачи в Рикър над чашата вино. Погледът му се задържа дълго след като веселието стихна. Рикър извърна глава, отново се обърна, срещна погледа на баща й, направи се, че не го забелязва, изпи половница ейл накрая излезе с почервеняло лице, надвит от две нетрепващи очи.
„Очите на лорд Тивин вече са затворени завинаги — помисли Церсей. Сега ще тръпнат от моя поглед, от моето мръщене ще трябва да се боят. Аз също съм лъв“.
При толкова сивото небе отвън в септата беше сумрачно. Ако дъжът беше спрял, слънчевите лъчи щяха да се пречупят през висящите кристали и щяха да обгърнат трупа в многобройни дъги. Владетелят за Скалата на Кастърли заслужаваше дъги. Беше живял като велик мъж. „Но аз ще съм още по-велика. След хиляда години, когато майстерите пишат за това време, ще те помнят само като бащата на кралица Церсей“.
— Мамо. — Томен я дръпна за ръкава. — Какво мирише толкова лошо?
„Милорд баща ми“.
— Смъртта.
Тя също го надушваше — смътния шепот на гниенето, и й се искаше да сбръчка нос. Седемте септони в сребърните халати стояха зад постамента и зовяха Отеца Свише да съди справедливо лорд Тивин. Щом приключиха, седемдесетте и седем септи, струпани пред олтара на Майката, запяха молитви към нея — молитви за милост. Междувременно Томен вече не го свърташе на едно място и дори коленете на кралицата започнаха да я болят. Тя хвърли поглед към Джайм. Близнакът й стоеше все едно, че е изсечен от камък. Не я погледна.
Долу при пейките чичо й Кеван беше коленичил, с изгърбени рамене, синът му бе до него. „Лансел изглежда по-зле от баща ми“. Макар и само на седемнайсет, можеше да мине за седемдесетгодишен: посивяло мършаво лице с хлътнали страни и очи, косата му бе побеляла и трошлива като креда. „Как може Лансел да е сред живите, след като Тивин Ланистър е мъртъв? Ума ли са си изгубили боговете?“
Лорд Джилс кашляше повече от обичайното и покриваше носа си с кърпа от червена коприна. „Той също го надушва“. Великият майстер Пицел беше затворил очи. „Ако заспи, заклевам се, ще заповядам да го набият с камшици“. Вдясно от постамента бяха коленичили Тирелите: владетелят на Планински рай, отвратителната му майка и празноглавата му жена, синът му Гарлан и дъщеря му Марджери. „Кралица Марджери“, напомни си тя; вдовицата на Джоф и бъдеща съпруга на Томен. Марджери много приличаше на брат си, Рицаря на цветята. Кралицата се зачуди дали имат и други общи неща. „Доста дами чакат да завъртят раболепно поли пред малката ни розичка, ден и нощ“. Сега бяха с нея, почти цяла дузина. Церсей замислено огледа лицата им. „Коя ли от тях е най-настървена, най-покварена и най-жадна за благоволението ми? Коя ли е с най-развързания език?“ Трябваше да се постарае да го разбере.
Изпита облекчение, когато най-сетне песнопенията свършиха. Миризмата от трупа на баща й като че ли се беше усилила. Повечето опечалени имаха благоприличието да се престорят, че всичко е в реда на нещата, но Церсей видя, че две от братовчедките на лейди Марджери са сбръчили тирелските си носове. Когато двамата с Томен тръгнаха обратно по пътеката, й се стори, че чу как някой измърмори за „нужник“ и се изкиска, но щом извърна глава да види кой го е казал, морето от строги лица я изгледа безизразно. „Никога нямаше да си позволят шеги, докато той беше жив. С един поглед само щеше да обърне червата им на вода“.