По дебелия врат на Тирел плъзна червенина.
— Но… лорд баща ви ме увери, че…
В този момент се появи майка му и пъхна ръка под мишницата му.
— Явно лорд Тивин не е споделял плановете си с нашата регентка и мога да се досетя защо. Но това е, няма смисъл да тормозим нейна милост. Тя е съвсем права, трябва да пишеш на лорд Лейтън, преди Гарт да е тръгнал. Знаеш, че морето ще го поболее и пръднята му ще стане още по-неприятна. — Лейди Олена удостои Церсей с беззъба усмивка. — Стаите на съвета ви ще миришат много по-хубаво с лорд Джилс, макар че ако трябва да съм откровена, кашлянето му мен лично би ме разсейвало. Всички обожаваме добрия чичо Гарт, но той все пак страда от газове, не може да се отрече. Неприятните миризми ме отвращават. — Сбръчканото й лице се сбръчка още повече. — В интерес на истината долових някакъв неприятен дъх в святата септа. Може би и вие сте го усетили?
— Не — хладно отвърна Церсей. — Дъх, казвате?
— По-скоро воня.
— Сигурно ви липсват есенните ви рози. Твърде дълго се задържахте тук. — Колкото по-скоро се отървеше от дворцовата свита на лейди Олена, толкова по-добре. Лорд Тирел несъмнено щеше да изпрати приличен брой рицари да я отведат в безопасност до дома, а колкото по-малко мечове на Тирел останеха в града, толкова по-здрав щеше да е сънят на кралицата.
— Наистина, признавам, че копнея за ароматите на Планински рай — отвърна невъзмутимо старата дама. — Но, разбира се, не мога да си замина, преди да съм видяла моята сладка Марджери омъжена за скъпия ви малък Томен.
— Аз също очаквам с нетърпение този ден — намеси се Тирел. — Двамата с лорд Тивин впрочем вече се канехме да насрочим датата. Може би двамата с вас ще подновим това обсъждане?
— Скоро.
— Скоро ще е добре — изсумтя лейди Олена. — Хайде, Мейс, време е да оставим нейно величество с нейната… скръб.
„Ще те видя мъртва, дъртачке — обеща си Церсей, щом Кралица та на тръните заситни между двамата седем стъпки високи телохранители близнаци, които се забавляваше да нарича Левия и Десния. — Ще видим от теб колко благоуханен труп ще се получи“. Старата беше два пъти по-умна от сина си, това беше ясно.
Кралицата измъкна сина си от Марджери и братовчедките й и се запъти към вратите. Дъждът най-сетне беше спрял. Есенният въздух миришеше приятно и свежо. Томен свали короната си.
— Сложи си я — заповяда Церсей.
— Вратът ме заболя — оплака се момчето, но се подчини. — Ще се оженя ли скоро? Марджери каза, че веднага щом се оженим, можем да отидем в Планински рай.
— В Планински рай няма да ходиш, но можеш да пояздиш до замъка. — Церсей махна на сир Мерин Трант. — Докарай кон за негово величество и попитай лорд Джилс дали може да ми окаже честта да се повози в носилката ми. — Нещата се задвижваха по-бързо, отколкото бе очаквала; нямаше време за прахосване.
Томен се зарадва, че ще може да язди, а лорд Джилс, разбира се, се почувства поласкан от поканата й… макар че когато го помоли да стане главен ковчежник, започна да кашля толкова силно, че тя се уплаши да не умре на място. Но Майката се оказа милостива и по някое време Джилс се съвзе достатъчно, за да може да приеме, и дори взе да кашля имената на хората, които иска да смени: митнически служители и назначени от Кутрето търговски посредници, дори един от пазителите на ключовете.
— Назовете която крава пожелаете, стига млякото да тече. И ако се повдигне въпрос, включил сте се в съвета от вчера.
— Вче… — Пристъпът на кашлицата го сгъна на две. — Вчера. Разбира се. — Лорд Джилс се изкашля в карето червена коприна, сигурно за да скрие кръвта в слюнката си. Церсей се престори, че не е забелязала.
„Когато умре, ще намеря някой друг“. Може би трябваше да повика обратно Кутрето. Не можеше да си представи, че на Петир Белиш ще му позволят да се задържи задълго като лорд-протектор на Долината, след като Лиза Арин беше мъртва. Владетелите на Долината вече се раздвижваха, ако можеше да се вярва на Пицел. „Успеят ли да изтръгнат от него онова нещастно момче, лорд Петир ще допълзи на четири крака“.
— Ваше величество? — Лорд Джилс пак се закашля и избърса устата си. — Може ли да… — закашля се отново — … да попитам кой… — нов пристъп го задави — … кой ще е Ръката на краля?
— Чичо ми — отвърна тя разсеяно.
Беше истинско облекчение, когато портите на Червената цитадела най-сетне се извисиха пред тях. Церей предаде Томен на грижите на кралските скуайъри и се оттегли в покоите си, за да отдъхне.