Тъкмо беше свалила обувките си, когато Джослин влезе плахо, за да й съобщи, че Кибърн моли за прием.
— Пусни го — заповяда кралицата. „Няма отдих за владетеля“. Кибърн беше стар, но в косата му все още имаше повече пепел, отколкото сняг, а бръчиците от смеха около устата му придаваха вид на любимото деденце на някое малко момиче. „Доста опърпано деденце обаче“. Яката на халата му беше протрита, а единият ръкав беше скъсан и грубо закърпен.
— Длъжен съм да помоля ваше величество за извинение — заяви той. — Бях долу в тъмниците да разследвам бягството на Дяволчето, както заповядахте.
— И какво открихте?
— В нощта, когато изчезнаха лорд Варис и брат ви, е избягал и трети човек.
— Тъмничарят, да. И какво?
— Казва се Рюген. Отговарял е за черните килии. Главният тъмничар го описва като дебел, небръснат, с дрезгав глас. Бил назначен още при стария крал, Ерис, влизал и излизал, когато си поиска. В последните години черните килии рядко са били обитавани. Другите ключари, изглежда, са се страхували от него, но никой не знае кой знае какво. Не е имал приятели, нито близки. Не е пиел, нито е посещавал бардаци. Килията му беше влажна и тъмна, а сламата, на която е спал — плесенясала. Нощното му гърне беше препълнено.
— Всичко това го знам. — Джайм беше огледал килията на Рюген, а след това я бяха претърсили и златните плащове на сир Адам.
— Да — каза Кибърн. — Но знаете ли, че под това вонящо гърне има разхлабен камък, с малка кухина под него? Като скривалище, където човек може да скрие ценности, които не иска да бъдат открити?
— Ценности? — Това беше ново. — Монети, искаш да кажеш? — През цялото време бе подозирала, че Тирион е подкупил тъмничаря си.
— Несъмнено. Разбира се, дупката беше празна. Няма съмнение, че Рюген е взел със себе си престъпно добитото съкровище, когато е избягал. Но когато се наведох с факела над дупката, видях, че нещо блесна, тъй че разрових пръстта и го извадих. — Кибърн отвори шепа та си. — Златна монета.
Злато, да. Но в мига, в който Церсей я взе, усети, че нещо не е наред. „Твърде малка е — помисли си, — и много тънка“. Монетата беше стара и изтъркана. От едната страна имаше кралско лице в профил, а от другата — отпечатък на длан.
— Това не е дракон.
— Не е — съгласи се Кибърн. — Датира отпреди Завоеванието, Ваше величество. Кралят е Гарт Дванадесети, а ръката е гербът на дома Градинар.
„От Планински рай“. Церсей стисна монетата в шепата си. „Що за предателство се крие тук?“ Мейс Тирел беше един от съдиите на Тирион и на висок глас се обяви за смъртта му. „Дали не е било заговор? Възможно ли е през цялото това време да е заговорничил с Дяволчето?“ След като Тивин Ланистър бе в гроба, лорд Тирел ставаше безспорният избор за Ръката на краля, но все пак…
— Няма да говорите за това с никого — заповяда тя.
— Ваше величество може да разчита на дискретността ми. Всеки, който язди с наемници, се научава да си държи езика зад зъбите, иначе бързо отпада.
— В моята компания — също. — Кралицата прибра монетата. Щеше да помисли за нея по-късно. — А по другия въпрос?
— Сир Грегър. — Кибърн сви рамене. — Прегледах го, както заповядахте. Отровата на копието на Пепелянката е била от мантикора от изтока, живота си съм готов да заложа на това.
— Според Пицел не е. Той каза на лорд баща ми, че отровата от мантикора убива моментално, щом стигне до сърцето.
— И е така. Но тази отрова е била притъпена някак, за да проточи смъртта на Планината.
— Притъпена? Как притъпена? С някакво друго вещество?
— Възможно е да е както предполага ваше величество, макар че в повечето случаи прибавянето на примеси в една отрова само намалява силата й. Възможно е случаят да е… не толкова естествен, да го наречем. Заклинание според мен.
„И този ли е толкова голям глупак като Пицел?“
— Искате да ми кажете, че Планината умира от някаква магия? Кибърн се престори, че не забелязва насмешката в гласа й.
— Той умира от отровата, но бавно и в голяма агония. Усилията ми да облекча болката му се оказаха също толкова безплодни, колкото и на Пицел. Боя се, че сир Грегър е твърде пристрастен към мака. Скуайърът му твърди, че го мъчи непоносимо главоболие и често поглъща млякото на мака в количества, в които по-дребни мъже поглъщат ейл.
Все едно, вените му са почернели от главата до петите, урината му е пълна с гной, а отровата е прояла в хълбока му дупка, голяма колкото юмрук. В интерес на истината, цяло чудо е, че още е жив.