Дълги води кимна.
— Избягалият затворник.
— И липсващият тъмничар.
— Рюген — уточни старецът. — Тъмничар. Отговаря за третото ниво, черните килии.
— Разкажете ми за него — подкани го Джайм. Знаеше кой е Рюген, макар Дълги води да не знаеше това.
— Немарлив, небръснат, груб. Неприятен ми беше, вярно, признавам. Беше тук още когато дойдох, преди дванайсет години. Назначил го крал Ерис. Рядко се навърташе тука, трябва да се каже. Това го отбелязах в рапортите си, милорд. Определено го отбелязах, давам ви честната си дума за това, думата на човек с кралска кръв.
„Ако още веднъж ми споменеш за тази кралска кръв, може и да пролея от нея“, помисли Джайм.
— Кой видя рапортите?
— Някои от тях отидоха при главния ковчежник, други — до началника на слухарите. Всички — до главния тъмничар и Кралската справедливост. В тъмниците винаги е било така. — Дълги води се почеса по носа. — Рюген беше тук, когато трябваше, милорд. Това трябва да се каже. Черните килии се използваха малко. Преди да пратят в тях малкия брат на ваше благородие, държахме за известно време Великия майстер Пицел, а преди него — предателя лорд Старк. Имаше и трима други, от простолюдието, но лорд Старк ги даде на Нощния страж. Лично аз не мислех, че е добре да ги освобождава, но документите бяха редовни. Всичко това го отбелязах в рапорта си, можете да сте сигурен в това.
— Кажете за другите двама тъмничари, заспалите.
— Тъмничари ли? — Дълги води изсумтя. — Те не бяха тъмничари. Бяха само ключари. Короната плаща за двайсет ключари, милорд, цели двайсет, но откакто съм тук, не сме имали никога повече от дванайсет. Трябва да имаме шест тъмничари, по двама на всеки етаж, но имаме само трима.
— Вие и други двама?
Дълги води отново изсумтя.
— Аз съм главният тъмничар, милорд. Аз съм над тъмничарите. Отговарям за сметките. Ако милорд пожелае да прегледа сметките ми, ще се увери, че са точни. — Дълги води отвори една голяма, подвързана с кожа книга. — В момента имаме четирима затворници на първия етаж и един на втория, освен брата на ваше благородие. — Старецът се намръщи. — Който избяга, разбира се. Вярно. Ще го задраскам. — Вдигна едно перо и почна да го остри.
„Шестима затворници — помисли кисело Джайм. — А плащаме заплати за двайсет ключари, шестима тъмничари, главен тъмничар и Кралска справедливост“.
— Искам да разпитам тези ключари.
Ренифър остави неподостреното още перо и го изгледа учудено.
— Да ги разпитате ли, милорд?
— Чухте ме.
— Да, милорд, разбира се, но… милорд може да разпита когото пожелае, вярно, не е моя работа да казвам може ли, или не може. Но, сир, ако ми позволите дързостта, мисля, че едва ли ще ви отговорят. Те са мъртви, милорд.
— Мъртви?! По чия заповед?
— Вашата собствена, помислих, или… на краля може би? Не попитах. Не е… не е моя работа да задавам въпроси на Кралската гвардия.
Това беше сол за раната му: Церсей беше използвала неговите хора да свършат кървавата работа. Тях и скъпите на сърцето й Черни котлета.
— Безмозъчни глупаци — изръмжа след това Джайм на Борос Блънт и Озмунд Черно котле в килията, воняща на кръв и смърт. — Какво сте направили?
— Само това, което ни се каза, милорд. — Сир Борос беше по-нисък от Джайм, но по-широкоплещест. — Нейно величество го заповяда. Сестра ви.
Сир Озмунд беше пъхнал палец под колана си.
— Каза, че трябвало да заспят завинаги. И ние с братята ми се погрижихме.
„То си личи“. Единият труп се беше проснал по лице върху маса та като заспал на пир, само че локвата около главата му беше кръв, не вино. Вторият ключар беше успял да се надигне от пейката и да извади камата си, преди да го пронижат с меч в ребрата. Личеше, че неговият край е бил по-дълъг и мръсен. „Казах на Варис никой да не пострада при бягството — помисли Джайм, — но трябваше да го кажа и на брат ми и сестра ми“.
— Мръсна работа, сир.
Сир Озмунд сви рамене.
— Няма да липсват на никого. Бас слагам, че са участвали в това, с оня, дето липсва.
„Не — можеше да им каже Джайм. — Варис им е сложил нещо във виното, за да ги приспи“.
Ако е така, можехме да изтръгнем истината от тях. — „… ебе се с Лансел и Озмунд Черното котле, и сигурно и с Лунното момче, доколкото знам…“ — Ако бях подозрителен тип, можеше да си помисля защо толкова сте бързали тези двамата да не бъдат подложени на разпит. Да не би тяхното мълчание да прикрива вашето участие в това?