— Нашето?! — Черно котле едва не се задави. — Направихме само каквото нареди кралицата. Честна дума, като ваш Заклет брат.
Призрачните пръсти на Джайм потрепериха.
— Доведете тук Озни и Осфрид и почистете мръсотията, която сте направили. И следващия път, когато милата ми сестра ви заповяда да убиете човек, първо елате при мен. Иначе да не ми се мяркате пред очите, сир.
Думите отекваха в главата му в сумрака на Септата на Белор. Прозорците високо горе бяха притъмнели и се виждаше смътната светлина на далечните звезди. Слънцето беше залязло. Вонята на смърт се усилваше въпреки благовонните свещи. Миризмата напомняше на Джайм Ланистър за прохода под Златния зъбец, където бе спечелил бляскава победа в първите дни на войната. На заранта след битката враните бяха пирували с победители, както и с победени, както някога бяха пирували с Регар Таргариен след Тризъбеца. „Колко може да струва една корона, щом една врана може да се угощава с крал?“
Джайн подозираше, че и в този момент над седемте кули и купола на Септата на Белор кръжат врани, черните им криле плющят в нощния въздух и търсят пролука, за да влязат. „Всяка врана в Седемте кралства би трябвало да ти отдаде почит, татко. Ти ги хранеше добре, от Кастамийр до Черна вода“. Мисълта възрадва лорд Тивин — усмивката му се ушири още повече. „Ужас! Ухилил се е като младоженец на брачното си ложе“.
Беше толкова гротескно, че го накара да се изсмее на глас.
Звукът отекна през трансепти, крипти и параклиси, все едно че мъртвите, погребани в стените, също се смееха. „Защо не? Това е по-нелепо от уличен фарс, аз да стоя в бдение за баща, за чието убийство съм помогнал, да пращам хора да заловят брата, комуто помогнах да избяга…“ Беше заповядал на сир Адам Марбранд да претърси Улицата на Коприната.
— Надникни под всяко легло, знаеш колко си пада брат ми по курвенските бардаци.
Златните плащове щяха да намерят по-интересни неща под полите на курвите, отколкото под леглата им. Зачуди се колко ли копелета ще се родят от това безсмислено издирване.
Мислите му неволно се отклониха към Бриен Тартска. „Глупава твърдоглава грозна пачавра“. Къде ли беше сега? „Дай й сила, татко“. Почти в молитва… но бога ли призоваваше, Бащата Свише, чиято огромна позлатена статуя сияеше нд мигащата светлина на свещите в отсрещния край на септата? Или се молеше на лежащия пред него труп? „Има ли значение? Те така и не ме чуваха, нито единият, нито другият“. Воинът беше станал богът на Джайм, откакто бе пораснал достатъчно, за да може да държи меч. Други мъже можеха да бъдат бащи, синове, съпрузи, но не и Джайм Ланистър, чийто меч беше златен като косата му. Той беше воин и така щеше да е винаги.
„Би трябвало да кажа истината на Церсей. Да й призная, че аз освободих малкия ни брат от килията“. Та нали с Тирион истината вървеше толкова добре. „Аз убих гнусния ви син и сега съм тръгнал да убия и баща ви“. Джайм сякаш чуваше смеха на Дяволчето в тъмното. Огледа се, но само собственият му смях се връщаше. Затвори очи и също толкова бързо ги отвори. „Не трябва да заспивам“. Ако заспеше, можеше да засънува. О, как се кискаше Тирион… „лъжлива курва, ебе се с Лансел и Озмунд Черното котле…“
В полунощ пантите на Вратите на Бащата изскърцаха и няколкостотин септони се проточиха в дълга процесия. Някои бяха със сребърните халати и кристалните диадеми, отличаващи Преблагочестивите. По-низшите им братя носеха кристалите си на кожени каишки на шиите, белите им халати бяха стегнати с колани от по седем сплита, всеки сплит в различен цвят. През Вратите на Майката от обителта си се заредиха белите септи, по седем в редица, подели тихото си песнопение, а от Стъпалата ка Странника в тънка нишка заслизаха сестрите на мълчанието. Слугините на Смъртта бяха облечени в сиво, със скрити под качулките лица и забулени така, че да се виждат само очите им. Появи се и върволица от братя, кафяви, млечножълти, ръждивочервени и дори небоядисани вълнени раса, стегнати с конопено въже. На вратовете на някои висеше чукът на Ковача, други носеха просешките си паници.
Никой от благочестивите не обърна внимание на Джайм. Обиколиха огромното пространство на септата, като спираха пред всеки олтар да отдадат почит на седемте облика на божеството. На всеки бог поднасяха жертва, на всеки изпяваха химн, гласовете им се извисяваха, звучни и тържествени. Джайм притвори очи да послуша, но отново ги отвори, щом започна да се олюлява. „Уморен съм“.