Уличката пред нея зави. Бриен беше сбъркала пътя. Озова се в малък разкалян двор. Три свине ровеха край нисък каменен кладенец. Едната изквича, като я видя, а старицата, която вадеше вода, вдигна глава и я изгледа подозрително.
— Какво искате?
— Търсех „Седемте меча“.
— Върнете се назад. Наляво покрай септата.
— Благодаря. — Тръгна обратно по стъпките си и на ъгъла се сблъска с някакво момче. То тупна по задник в калта. — Прощавай — измърмори тя. Беше слабичко, с права коса и ечемик под едното око. — Удари ли се? — Подаде ръка да му помогне да стане, но момчето се изниза назад на четири крака. Едва ли беше на повече от десет-дванайсет, макар да носеше плетена ризница и дълъг меч в кожена ножница, стегната на гърба. — Познавам ли те? — попита Бриен. Лицето му й се стори смътно познато, но не можеше да се сети откъде.
— Не. Не ме познавате. Никога не сте… — Изправи се. — П-простете. Не ви видях. — Обърна се и хукна презглава.
Нещо в него възбуди подозрението й, но не мислеше да го гони из улиците на Дъскъндейл. „Тази сутрин, пред портите, там го видях — сети се. — Яздеше пъстър кон“. И освен това като че ли го беше виждала другаде, но къде?
Гостилницата на „Седемте меча“ беше пълна. Най-близо до огъня седяха четири септи с оцапани и напрашени от пътя роби. Останалите пейки бяха пълни с местни хора: нагъваха от големи паници яхния с раци. От миризмата стомахът й заръмжа, но нямаше празни места. В този миг един глас зад гърба й я прикани:
— Милейди, елате на моето място.
Чак когато мъжът стана от пейката, Бриен забеляза, че е джудже. Нямаше и пет стъпки. Носът му беше с изпъкнали вени и топчест, зъбите — почервенели от горчивеца. Беше облечен с кафявия халат на светите братя, железният чук на Ковача се полюшваше на дебелия му врат.
— Седнете си. Мога да стоя права също като вас.
— Да, но моята глава едва ли ще се чукне в тавана. — Усмихна й се, за да покаже, че не иска да я обиди. Бриен забеляза коронката коса около бръснатото му теме. Много от светите братя носеха такива тонзури. Септа Роел й беше казвала, че това трябвало да показва, че нямат какво да крият от Бащата. „Бащата не може ли да вижда през коса?“, беше я попитала Бриен. „Глупав въпрос“. Несхватлива беше като дете — септа Роел й го беше казвала често. Сега се почувства почти толкова глупава, затова седна на мястото на дребничкия мъж в края на пейката, махна да й донесат яхния и се обърна да му благодари. — В някой свещен дом в Дъскъндейл ли служите, брате?
— Беше по-близо до Девиче езеро, милейди, но вълците ни го изгориха — отвърна той и отхапа от комата, който държеше. — Престроихме го, колкото можахме, но пък после дойдоха някакви наемници. Не знам чии хора бяха, но ни взеха свинете и избиха братята. Сврях се в една хралупа и се скрих, но другите бяха много едри и нямаше къде да се скрият. Доста време ми отне, докато ги заровя всичките, но Ковача ми даде сила. После изрових парите, дето ги беше скрил Старият брат, и тръгнах сам.
— Срещнах някои братя, запътили се бяха за Кралски чертог.
— Да, стотици има по пътищата. Не само братя. Септони също, и прости хорица. Врабци. И аз май съм врабец вече. Добре, че Ковача ме е направил дребен. — Джуджето се засмя. — А вашата тъжна история каква е, милейди?
— Търся сестра си. От знатен род е, едва на тринайсет години, хубава девица със сини очи и кестенява коса. Може да сте я виждали по пътя с един мъж. Рицар — или шут. Злато има за този, който ми помогне да я намеря.
— Злато? — Братът се усмихна с червеникавата си усмивка. — Една паница от тази рачешка яхния ще е достатъчна награда за мен, но за жалост не мога да ви помогна. Смешници съм срещал, и то много, но не и много хубави девици. — Кривна глава и добави замислено: — Всъщност в Девиче езеро имаше един шут. Беше навлякъл мръсни дрипи, но отдолу носеше шутовско облекло.
„Донтос Холард носил ли е шутовско облекло?“ Никой не беше й казал, че носи, но и никой не го беше отрекъл. Защо обаче ще облича дрипи отгоре? Дали някакво нещастие го бе сполетяло със Санса, след като бяха избягали от Кралски чертог? При толкова опасни пътища като нищо можеше да е. „Но може изобщо да не е той“.
— Този шут беше ли с червен нос, целият в жилки?