— Той не — заяви ханджията. — Не и оня клетвопрестъпник. — И се изплю в огъня.
Бриен пусна парчето хляб и изтупа трохите от бричовете си. Чула беше достатъчно.
През нощта й се присъни, че е в шатрата на Ренли. Всички свещи догаряха и студът около нея се сгъстяваше. Нещо се движеше в зеленикавата тъма, нещо мръсно и ужасно се беше втурнало към нейния крал. Искаше да го защити, но крайниците й се бяха сковали и смразили, а за да вдигне ръка, й трябваше повече сила, отколкото имаше. А когато мечът от сянка се вряза в зелената броня, видя, че издъхващият крал всъщност не е Ренли, а Джайм Ланистър — и тя го беше предала.
На заранта капитанската сестра я намери в гостилницата да пие мляко с мед и разбъркани три сурови яйца.
— Много красиво сте го направили — възхити се Бриен, щом видя новоизрисувания щит. Беше си повече картина, отколкото герб, и гледката я върна назад през дългите години, в прохладния сумрак на бащината оръжейна. Спомни си как бе погалила с връхчетата на пръстите си напуканата избледняла боя, зелените листа на дървото и пътя на падащата звезда.
Плати с половина отгоре над цената, за която се бяха разбрали, и окачи щита през рамо, щом излезе от хана, след като си купи от готвача хляб, сирене и брашно. Напусна града през западната порта и бавно подкара кобилата през нивя и стопанства, там, където се беше развихрила най-лютата битка, когато върху Дъскъндейл бяха връхлетели вълците.
Лорд Рандил Тарли беше командвал войската на Джофри, войска, съставена от западняци, мъже от Речните земи и от Предела. Неговите загинали бяха прибрани зад градските стени, да почиват в гробници на герои под септите на Дъскъндейл. Мъртвите северняци, далеч по-многобройни, бяха заровени в общ гроб край морето. Над каменната грамада, белязала мястото на вечния им покой, победителите бяха вдигнали прост дървен знак. Гласеше: ТУК ЛЕЖАТ ВЪЛЦИТЕ, и нищо повече. Бриен спря и изрече безмълвна молитва за тях и за Кейтлин Старк, за сина й Роб и за всички други, загинали с тях.
Спомни си нощта, в която лейди Кейтлин бе научила, че синовете й са мъртви, двете малки момчета, които бе оставила в Зимен хребет, за да ги опази. Бриен веднага бе разбрала, че се е случило нещо ужасно. Попитала я беше да не би да има лоша вест за синовете си. „Нямам вече синове освен Роб“, отвърна й лейди Старк, сякаш нож се беше забил в корема й. Бриен посегна през масата да й предложи утеха, но спря от страх, че тя ще се отдръпне. Лейди Кейтлин обърна ръцете си да й покаже белезите по дланите си от ножа. А после започна да й говори за дъщерите си.
— Санса беше мъничка дама — така й каза, — винаги мила, възпитана и изгаряща от желание да угоди. Обожаваше приказки за рицарска доблест. Като порасте, ще стане много по-красива от мен, ще видите. Обичах да я реша. Имаше кестенява коса, гъста и мека… червеното блещукаше като мед на светлината на факлите.
И за Аря й беше разказала, но Аря се беше изгубила и сигурно вече бе мъртва. Виж, Санса… „Ще я намеря, милейди — закле се Бриен пред неспокойния, дух на лейди Кейтлин. — Няма да спра да я търся. Живота си ще дам, ако потрябва, честта си, ще се откажа от всички свои мечти, но ще я намеря“.
След полето на битката пътят продължаваше покрай брега, между кипналото сиво-зелено море и низ от ниски варовикови хълмове. Бриен не беше единственият пътник по него. На много левги по крайбрежието имаше рибарски селца и хората им използваха пътя да носят рибата си на пазара. Тя подмина една продавачка на риба с двете й дъщери, запътили се към дома с празни кошове на гърбовете. В бронята й отначало я взеха за рицар, докато не видяха лицето й. Двете момичета си зашушукаха и я запоглеждаха с любопитство.
— Да сте виждали една тринайсетгодишна девица по пътя? — попита тя. — Знатна девица, със сини очи и кестенява коса? — Сир Шадрич й беше внушил да внимава, но трябваше да продължи да опитва.
— Може би пътува с един глумец. — Но те само поклатиха глави и се закикотиха зад шепите си.
В първото селце, което стигна, край нея затичаха хлапета. Беше си нахлузила шлема, жегната от кикота на рибарките по пътя, тъй че я взеха за мъж. Едно момче й предложи миди за продан, друго й предложи раци, а едно й предложи сестра си.
Бриен купи три рака от второто момче. Когато излезе от селото, заваля и вятърът взе да се усилва. „Буря иде“, помисли тя и погледна към морето. Дъждовните капки плющяха по стоманата на шлема и ушите й закънтяха, ала все пак бе по-добре, отколкото на някой кораб във вълните.
След още час езда на север пътят се раздвои до една грамада нападали камъни, белязала руините на малък замък. Дясното отклонение следваше брега, лъкатушаше покрай пясъчната ивица към нос Краклоу, пуста земя, осеяна с тресавища и залинели борове. Лявото водеше през хълмове и поля към Девиче езеро. Дъждът валеше все по-силно. Бриен слезе и поведе кобилата встрани от пътя, да подири заслон сред руините. Очертанията на стените на замъка още личаха сред храстите и буренака. Част от главната цитадела обаче още стоеше. Трите й кули бяха от гранит, като съборените стени, но зъберите бяха от жълт пясъчник. „Три корони“, помисли си тя, загледана през дъждовната пелена. „Три златни корони“. Трябваше да е било замък на Холард. Сир Донтос като нищо можеше да се е родил тук.