Поведе кобилата през развалините към главния вход на цитадела-та. От вратата бяха останали само ръждясали панти, но покривът още беше здрав и вътре бе сухо. Бриен върза кобилата за една халка в стената, смъкна шлема и тръсна косата си. Тъкмо търсеше сухи дърва за огън, когато чу тропот на копита, приближаваше се. Някакъв инстинкт я накара да се отдръпне в сенките, където не можеше да я видят от пътя. Беше същият път, по който я бяха пленили със сир Джайм. Не държеше да преживее това отново.
Ездачът беше дребен. „Лудата мишка — помисли тя, щом го видя. — Проследил ме е някак“. Ръката й сама посегна към дръжката на меча и Бриен неволно се зачуди дали сир Шадрич я мисли за лесна плячка само защото е жена. Кастеланът на лорд Грандисон веднъж бе направил тази грешка. Хъмфри Вагстаф се казваше — горделив петде сет и шест годишен старец, с нос като ястребов клюн и плешиво пет нисто теме. В деня, в който ги сгодиха, я беше предупредил, че очаква от нея да е порядъчна съпруга, като се оженят.
— Няма да търпя милейди съпругата ми да се фръцка в мъжка ризница. За това ще ми се подчиниш, инак ще съм принуден да те напердаша.
Тя беше на шестнайсет и добра с меча, но все още свенлива, въпреки силата си на учебния двор. Ала все пак беше намерила кураж да каже на сир Хъмфри, че ще приеме да я напердаши само мъж, който може да я надвие. Старият рицар посиня от яд, но се съгласи да облече бронята си, та да я научи къде е мястото на една жена. Биха се със затъпени турнирни оръжия, тъй че боздуганът й нямаше шипове. Счупи ключицата на сир Хъмфри, две ребра — и годежа. Беше третият й кандидат за съпруг, и последният. Баща й не настоя повече.
Ако наистина сир Шадрич вървеше по петите й, като нищо я чакаше схватка. Нямаше намерение да търсят Санса заедно, нито да му позволи да я проследи. Само че Шадрич явно беше опитен рицар, но пък беше дребосък. „Имам по-дълъг обхват, а би трябвало и да съм по-силна“.
По сила Бриен не отстъпваше на повечето рицари, а учителят й по оръжия неведнъж й беше казвал и че е бърза. Боговете й бяха дали и издръжливост също така, нещо, което сир Гудвин смяташе за благороден дар. Боят с меч и щит беше уморителна работа и победата често се озоваваше на страната на по-издръжливия. Сир Гудвин я беше учил да се бие предпазливо, да си пази силата и да оставя враговете си да хабят своята в свирепи атаки.
— Мъжете винаги ще те подценяват — казваше й, — и гордостта им ще ги кара да искат бързо да приключат с теб, за да не се говори, че една жена ги е уморила жестоко. — Когато тръгна по широкия свят, тя разбра, че това е самата истина. Дори Джайм Ланистър й се беше нахвърлил така в горите на Девиче езеро. Ако боговете бяха добри, Лудата мишка щеше да направи същата грешка. „Може да е опитен рицар, но не е Джайм Ланистър“.
Но не светлокафявият кон на сир Шадрич спря на разклона, а стар и почти грохнал петнист кон, с мършаво момче на гърба. Щом го видя, Бриен се дръпна навътре. Бе зърнала лицето под вдигнатата качулка. „Момчето в Дъскъндейл, онова, с което се сблъсках. Същото“.
Момчето изобщо не погледна руините на замъка, а се загледа първо по единия път, после — по другия. След миг колебание обърна дръгливия кон към хълмовете. Бриен го проследи с очи, докато не се скри от погледа й в сипещия се дъжд, и изведнъж я осени, че беше видяла същото момче в Росби. „То ме преследва. Но тази игра може да се играе и от двама“. Отвърза кобилата, яхна я и пое след него.
Момчето беше забило очи в земята и гледаше как водата запълва разкаляните коловози. Дъждът приглушаваше стъпките на коня й, а и вдигнатата му качулка несъмнено помагаше да не я чуе. Бриен го догони и плесна силно коня му по задницата с плоското на дългия си меч.
Конят се вдигна на задните си крака и хилавото момче изхвърча, наметалото му изплющя във въздуха като криле. То тупна в калта, изправи се и видя надвисналата над него Бриен. Нямаше съмнение, че е същото момче — видя и ечемика на окото му.