— Кой си ти? — попита го строго.
Устата му се раздвижи беззвучно. Очите му се бяха забелили като яйца.
— Уф — успя само да каже. — Уф. — Потрепери и ръждивата му плетена ризница издрънча. — Уф.
— Уф ли се казваш? — Тя опря върха на меча си в гърлото му. — Кажи кой си и защо ме преследваш?
— Не… Уф… — Момчето изплю черна кал. — Уф! Под. Казвам се… Уф! Подрик. Уф! Пейн.
Бриен отпусна меча. Изведнъж изпита съчувствие към момчето. Спомни си един ден във Вечерен замък и един млад рицар с роза в ръката. „Донесе розата, за да я даде на мен“. Така поне й каза септата. Трябваше само да го поздрави с добре дошъл в бащиния й замък. Той беше на осемнайсет, с дълга рижа коса, която се спускаше на вълни по раменете му. Тя бе на дванайсет, стегната и скована в новата си корава рокля с камъчетата от гранат, блещукащи по корсажа. Двамата бяха на един ръст, ала тя не можа да го погледне в очите, нито да каже простичките думи, на които я беше научила септата: „Сир Ронет. Приветствам ви с добре дошъл в замъка на моя баща. Радвам се, че най-сетне мога да видя лицето ви“.
— Защо ме преследваш? — попита. — Да ме шпионираш ли ти наредиха? Ти на Варис ли си, или на кралицата?
— Не съм. На никой от тях не съм.
Бриен му даде десетина години, но беше доста зле в преценките си за възрастта на децата. Винаги решаваше, че са по-малки, отколкото са, навярно защото самата тя винаги беше голяма за възрастта си. „Ужасно голяма — казваше септа Роел. — И мъжкарана“.
— Този път е твърде опасен за само момче.
— Не и за скуайър. Аз съм неговият скуайър. Скуайърът на Ръката.
— На лорд Тивин? — Бриен прибра меча в ножницата.
— Не. Не тази Ръка. На другата, преди него. На сина му. Бих се с него в битката. Крещях: „Получовека! Получовека!“
„Скуайър на Дяволчето“. Изобщо не беше чувала, че е имал скуайър. Тирион Ланистър не беше рицар. Можеше да допусне, че е имал слуга, да речем, паж и виночерпец, някой да му помага да се облича. Но скуайър’!
— Защо вървиш след мен? Какво искаш?
— Да я намеря. — Момчето най-сетне успя да се изправи. — Дамата му. Вие я търсите. Брела ми каза. Тя е негова жена. Не Брела, лейди Санса. Рекох си, ако вие я намерите… — Лицето му изведнъж се разкриви от болка. — Аз съм неговият скуайър — проплака отново, дъждът се стичаше по лицето му. — Но той ме остави.
Санса
Веднъж, когато беше още малко момиченце, в Зимен хребет дойде странстващ рицар и остана с тях половин година. Старец беше, с бяла коса и обрулено от вятъра лице, но пееше за рицари, за подвизи и за прелестни дами, а Санса ля горчиви сълзи, когато си тръгна, и помоли татко си да не го пуска да си отиде.
— Човекът ни изпя трижди всяка песен, която знае — беше й казал кротко лорд Едард. — Не мога да го задържа тук против волята му. Но не бива да плачеш. Обещавам ти, ще дойдат други певци.
Само че не дойдоха, цяла година и повече. Санса се молеше в септата им и на старите богове на дървото на сърцето, молеше ги да върнат стареца или още по-добре — да пратят друг певец, млад и красив. Но боговете така и не отвърнаха и залите на Зимен хребет останаха тихи.
Но това бе отдавна, когато беше малко момиченце, и глупаво. Вече беше девица, тринайсетгодишна и разцъфтяла. Всичките й нощи бяха пълни с песен, а денем се молеше за тишина.
Ако Орлово гнездо бе като много други замъци, само плъхове и тъмничари щяха да слушат пеенето на мъртвия. Стените на тъмниците бяха достатъчно дебели, за да заглушат и песни, и писъци. Но небесните килии бяха с една стена от въздух, тъй че всяка струна, на която засвиреше мъртвият, политаше на воля и отекваше от каменните рамене на Копието на великана. А песните, които избираше… Пееше за Танца на драконите, за Джонквил Красивата и нейния шут, за Джени от Старите камъни и Принца на Водните кончета. Пееше за предателства и за най-мръсни убийства, за обесени и за кървава мъст. Пееше за скръб и тъга.
Където и да отидеше, Санса не можеше да избяга от музиката. Тя отекваше нагоре по витите стъпала на кулата, намираше я гола в банята, вечеряше с нея на мръкване и се промъкваше в спалнята й, дори да затвореше здраво кепенците. Идваше в редкия студен въздух и като въздуха я смразяваше. Макар над Орлово гнездо да не беше валяло сняг, откакто лейди Лиза падна, всички нощи бяха студени до смърт.