— Ваше височество видя ли как стана това? — попита сир Марвин Белмур, дългурест червенокос рицар, бивш началник на гвардията на Лиза, преди Петир да го смени със сир Лотор Брун.
— Алайн го видя — каза момчето. — И моят пастрок.
Лорд Нестор я погледна. Сир Албар, сир Марвин, майстер Колемон, всички я гледаха. „Тя беше моя леля, но искаше да ме убие — помисли Санса. — Задърпа ме към Лунната врата и се опита да ме бутне през нея. Изобщо не исках онази целувка, само си правех замък в снега“. Присви се, за да не затрепери.
— Моля да я извините, господа — тихо каза Петир Белиш. — Още я спохождат кошмари след онзи ден. Нищо чудно, че й е трудно да говори. — Пристъпи зад нея и леко я хвана за раменете. — Знам колко е трудно за теб, Алайн, но приятелите ни трябва да чуят истината.
— Да. — Гърлото й беше толкова пресъхнало и стегнато, че почти я болеше да говори. — Видях… Бях с лейди Лиза, когато… — Сълза се затъркаля по бузата й. „Това е добре… една сълза е добре“. — … когато Марилион… я бутна. — Едва чуваше думите си.
Преди да е стигнала и до средата на разказа си, Робърт започна да плаче, а възглавничките под него се заразместваха опасно.
— Той уби мама! Искам да лети! — Ръцете му вече трепереха силно, чак до раменете. Момчето тръскаше глава, зъбите му затракаха. — Да лети! — изпищя то. — Искам да лети, да лети! — Замята диво ръце и крака, но Лотор Брун закрачи бързо към подиума и успя да го задържи навреме, за да не се смъкне от трона. Майстер Колемон, на стъпка зад него, не можеше да направи нищо.
Безпомощна като всички останали, Санса можеше само да стои замръзнала и да гледа, докато пристъпът свърши. Гостите им не промълвиха нито дума — лорд Нестор поне беше виждал тези пристъпи и преди. Изтече много време, докато спазмите стихнат. Накрая невръстният владетел беше съвсем изнемощял.
— Най-добре ще е да върнем негово височество в леглото и да му се пусне кръв — каза Петир Белиш. Брун взе момчето на ръце и го изнесе от залата. Майстер Колемон ги последва с помръкнало лице.
Щом стъпките им заглъхнаха, във Високата зала на Орлово гнездо се възцари мъртва тишина. Санса чуваше стона на вечерния вятър в Лунната врата. Беше й студено. И беше много уморена. „Пак ли ще трябва да повторя версията?“
Но явно я беше разказала достатъчно добре. Лорд Нестор се окашля и каза:
— Този певец не ми хареса от самото начало. Убеждавах лейди Лиза да го изгони. Много пъти я увещавах.
— Винаги я съветвахте добре, милорд — каза Петир.
— А тя така и не ме послуша — оплака се Ройс. — Изслушваше ме с неохота и не ме послуша.
— Милейди беше прекалено доверчива за този свят. — Петир го изрече с толкова нежност, че Санса още малко и бе готова да повярва, че е обичал жена си. — Лиза бе неспособна да види лошото у хората, само доброто. Марилион пееше сладки песни и тя по погрешка реши, че и нравът му е толкова мил.
— Той ни наричаше свине — намеси се сир Албар Ройс. Беше грубоват и широкоплещест, бръснеше си брадата, но си бе оставил дълги черни мустаци, ограждащи четвъртитото му лице като жив плет. Във всичко друго беше по-младото копие на баща си. — Измисли песен за две свине, които ровят около една планина и ядат огризките на сокола. За нас беше, но когато му го казах, ми се изсмя и рече: „Е, сир, това е просто песен за свине“.
— И с мен се подиграваше — каза сир Марвин Белмур. — Сир Бимбам ме наричаше. Когато се заклех, че ще му откъсна езика, избяга при лейди Лиза и се скри зад полите й.
— Често го правеше — изръмжа лорд Нестор. — Страхливец е, но благосклонността, която лейди Лиза проявяваше към него, го правеше нагъл. Облече го като лорд, даде му златни пръстени и колан с лунен камък.
— Че и любимия сокол на лорд Джон. — На жакета на рицаря изпъкваха шестте свещи на дома Уаксли. — Негово височество обичаше тази птица. Крал Робърт му я беше подарил.
Петир Белиш въздъхна.
— Така е. Държеше се нечувано нагло и аз сложих край на това. Лиза се съгласи да го изгони. Затова се срещна тук с него, в онзи ден. Трябваше да съм с нея, но изобщо не допуснах… ако не бях настоял… аз я убих.
„Не — помисли Санса. — Не трябва да казваш това, не трябва да им го казваш, не трябва!“ Но сир Албар Ройс клатеше глава.
— Не, милорд, не трябва да се самообвинявате.
— Било е работа на певеца — съгласи се баща му. — Лорд Петир, доведете го тук. Да сложим край на тази мръсна история.