Ройс разви пергамента.
— Това… това е неочаквано, милорд. — Санса се изуми, като видя сълзи в очите му.
— Неочаквано, но не и незаслужено. Милейди ви ценеше над всички свои знаменосци. Вие бяхте нейната скала, така ми казваше.
— Нейната скала. — Лорд Нестор се изчерви. — Така ли казваше?
— Често. А това — Петир посочи пергамента — е доказателството.
— Това… хубаво е да го чуя. Джон Арин ценеше службата ми, знам, но лейди Лиза… гледаше ме навъсено, когато идвах за дворцовия й съвет, и се боях, че… — Лорд Нестор намръщи чело. — Виждам, че носи печата на Арин, но подписът…
— Лиза беше убита, преди да успеят да й поднесат документа, за да го подпише, затова го подписах аз като лорд-протектор. Знам, че такова щеше да е нейното желание.
— Разбирам. — Лорд Нестор нави пергамента. — Вие сте… верен на дълга си, милорд. Да, и не ви липсва кураж. Някои ще нарекат този акт за дарение недопустим и ще обвинят вас, че сте го направили. Постът на Пазителя никога не е бил наследствен. Арините са вдигнали Портите още по времето, когато са носили короната на Сокола и са управлявали Долината като крале. Орлово гнездо е било лятното им седалище, но щом завалят снеговете, дворът е слизал долу. Някои ще кажат, че Портата е също толкова кралска като Орлово гнездо.
— В Долината не е имало крал от триста години — подчерта Петир Белиш.
— Защото са дошли драконите — съгласи се лорд Нестор. — Но и след това Портите са останали замък на Арин. Самият Джон Арин беше Пазител на Портите, докато баща му беше жив. След издигането си той удостои с тази чест своя брат Ронел, а след това братовчед си Денис.
— Лорд Робърт няма братя, само далечни братовчеди.
— Вярно. — Лорд Нестор стисна пергамента. — Няма да твърдя, че не съм се надявал на това. Докато лорд Джон управляваше кралството като Ръка, на мен се падна да управлявам Долината от негово име. Правех всичко, което се изискваше от мен, и не поисках нищо за себе си. В името на боговете, спечелил съм си го!
— Така е — отвърна Петир. — И сега лорд Робърт ще спи по-леко, като знае, че вие винаги сте тук, преданият приятел в подножието на неговия връх. — Вдигна чашата си. — И тъй, да вдигнем тост, милор; За дома Ройс, Пазителите на Портите на Луната… сега и завинаги — Сега и завинаги, да! — Сребърните чаши звъннаха. По-късно, много по-късно, след като гарафата с арборско златно бе изпразнена, лорд Нестор се сбогува, за да се върне при своите спътници. Санса вече почти бе заспала права и искаше само да се добере до леглото си, но Петир я хвана за кръстчето.
— Виждаш ли какви чудеса могат да се сътворят с лъжи и арборско златно?
Защо ли й се доплака? Беше добре, че Нестор Ройс е с тях.
— Всичко ли беше лъжи?
— Не всичко. Лиза често наричаше лорд Нестор „скала“, макар че според мен не звучеше като комплимент. Сина му наричаше „дръвник“. Знаеше, че лорд Нестор мечтае да държи Портите по право, като лорд не само на име, а истински, но мечтаеше за други синове и бе решила замъкът да е за по-малкия брат на Робърт. — Петир стана. — Разбираш ли какво се случи тук, Алайн?
Санса се поколеба за миг.
— Вие дадохте на лорд Нестор Портите на Луната, за да сте сигурен в неговата поддръжка.
— Така е — призна Петир. — Но нашата скала е все пак Ройс, което ще рече, че е прекалено горделив и докачлив. Ако го бях попитал за цената му, щеше да се надуе като ядосана жаба заради оскърбената си чест. Но така… той не е съвсем глупав, но лъжите, които му поднесох, бяха по-сладки от истината. Той иска да вярва, че Лиза го е ценяла над всички други свои знаменосци. Един от тези други е Бронзовия Йон, а Нестор си дава сметка, че е роден от по-долното разклонение на дома Ройс. Иска повече за своя син. Хората на честта често пъти са готови да направят за децата си неща, които не биха и помислили да направят за себе си.
Тя кимна.
— Подписът… можехте да накарате лорд Робърт да сложи подписа си и да го подпечата, но вместо това…
— … го подписах сам, като лорд-протектор. Защо?
— За да… ако ви отстранят… или убият…
— … тогава претенцията на лорд Нестор за Портите ще бъде оспорена. Гарантирам ти, това не му е убягнало. Много умно от твоя страна, че го схвана. Но друго не бих могъл и да очаквам от своята дъщеря.