Благодаря ви. — Изпита глупава гордост от това, че го беше отгатнала, но беше и объркана. — Но не съм. В смисъл — ваша дъще ря. Не истински. Искам да кажа, преструвам се, че съм Алайн, но вие знаете, че…
Кутрето опря пръст на устните й.
— Знам каквото знам, както и ти. Някои неща е най-добре да не се казват, миличко.
— Дори когато сме сами?
— Особено когато сме сами. Иначе все някой ден някой слуга ще влезе в стаята непредизвестено, или пазач зад вратата случайно ще чуе нещо, което не бива да чува. Нали не искаш още кръв на хубавите си малки ръчици, скъпа?
Лицето на Марилион сякаш заплува пред нея, с бялата превръзка над очите му. А зад него видя сир Донтос, със стрелите от арбалет още по него.
— Не — промълви Санса. — Моля ви.
— Изкушавам се да кажа, че не играем никаква игра, дъще, но игра, разбира се, има. Играта на тронове.
„Не съм молила да я играя“. Много опасна беше тази игра. „Едно подхлъзване — и съм мъртва“.
— Озуел… милорд, Озуел ме изведе с лодката от Кралски чертог в нощта, когато избягах. Той трябва да знае коя съм.
— Ако е наполовина толкова умен, колкото една овча барабонка, би могла да го помислиш. Сир Лотор също го знае. Но Озуел е на служба при мен от дълго време, а Брун по характер е мълчалив. Черно котле следи за мен Брун, а Брун следи Черно котле. „Не вярвай никому“, казвах някога на Едард Старк, но той не ме послуша. Ти си Алайн и трябва да бъдеш Алайн винаги. — Опря два пръста на лявата й гръд. — Дори тук. В сърцето си. Можеш ли да го направиш? Можеш ли да си моя дъщеря в сърцето си?
— Аз… — „Не знам, милорд…“ Почти щеше да го каже, но той не искаше да чуе това. „Лъжи и арборско златно“, помисли тя. — Аз съм Алайн, татко. Коя друга може да съм?
Лорд Кутрето я целуна по бузата.
— С моя ум и с красотата на Кет светът ще бъде твой, миличко. Сега — марш в леглото.
Гретчел беше напалила огън в камината и оправяше пухеното й легло. Санса се съблече и се мушна под завивките. „Няма да пее тази нощ — помисли си. — Не и докато лорд Нестор и другите са в замъка. Няма да посмее“. Затвори очи.
Някъде през нощта се събуди, защото малкият Робърт се качи в леглото й. „Забравих да кажа на Лотор пак да го заключи“. Нищо не можеше да се направи, тъй че го гушна.
— Робин? Можеш да останеш, но не се върти. Просто затвори очи и спи, мъничък.
— Добре. — Той се сви до нея и свря глава между гърдите й. — Алайн? Ти ли си моята майка вече?
— Мисля, че да.
Ако една лъжа е добронамерена, не е нещо толкова лошо.
Дъщерята на кракена
Залата кънтеше от пиянски ревове. Всички до един бяха все далечни братовчеди, Харлоу. Всеки лорд бе окачил знамето си зад пейките, на които седяха хората му. „Твърде малко — помисли Аша Грейджой, щом погледна надолу от галерията. — Твърде, твърде малко“. Три четвърти от пейките бяха празни.
Карл Девицата й го беше казал, когато „Черният вятър“ подходи към пристана. Беше преброил корабите, вързани за кейовете под бащиния й замък, и беше свил устни.
— Не са дошли — изсумтя. — Или поне не са дошли достатъчно.
Не че грешеше, но Аша не можеше да се съгласи с него, не и на открито, където екипажът можеше да чуе. Не се съмняваше в предаността им, но дори железнородените щяха да се поколебаят да отдадат живота си за явно загубена кауза.
„Толкова малко приятели ли имам?“ Между знамената видя сребърната риба на Ботли, каменното дърво на Каменните дървета, черния левиатан на Волмарк, клуповете на Майр. Другото бяха все коси на Харлоу. Бормунд беше поставил своята на светлосиньо поле, тази на Хото бе обкръжена със зъбчата ивица, а на Рицаря беше с пъстрия паун на дома на майка му. Дори Зигфрид Среброкосия беше решил да носи герба си — две коси, кръстосани на косо раздвоено поле. Само лорд Харлоу показваше сребърната коса чисто, на тъмночерно поле, все едно че се носеше в безкрайната нощ преди зората на времето: Родрик, наричан Четеца, Владетеля на Десетте кули, лорд на Харлоу… любимият й вуйчо.
Тронът на лорд Родрик беше празен. Двете коси от ковано сребро се кръстосваха над него толкова грамадни, че дори великан щеше с мъка да борави с тях, но под тях имаше само празни възглавници. Аша не се изненада. Пирът отдавна бе приключил. Само кокали и мазни плата бяха останали по грубите маси. Останалото беше пиене, а вуйчо й никога не си беше падал по компанията на свадливи пияници.