Аша се обърна към Трите зъба, старица на страховита възраст, служила като стюард на вуйчо й още откакто я знаели като Дванайсетте зъба.
— Вуйчо ми при книгите си ли е?
— Че къде другаде да е? — Жената беше толкова стара, че един септон веднъж бе казал, че вероятно е кърмила Старицата. Беше когато на островите все още търпяха Вярата. Лорд Родрик бе задържал септони в Десетте кули: не заради душата си, а заради книгите си. — При книгите, с Ботли.
Щандартът на Ботли висеше в залата — ято сребърни риби на светлозелено поле, макар Аша да не беше видяла „Бързоперка“ сред другите бойни кораби.
— Чух, че чичо ми Вранско око заповядал да удавят Савейн Ботли.
— Тоя тука е Тристифер Ботли.
„Трие“. Зачуди се какво ли е станало с по-големия син на Савейн, Харън. „Съвсем скоро ще разбера, не се съмнявам. Неловко ще е“. Не беше виждала Трие Ботли, откакто… не, не биваше да мисли за това.
— А милейди майка ми?
— Легна си — отвърна Три зъба. — Във Вдовишката кула.
„Че къде другаде?“ Вдовицата, на която бе наречена кулата, беше леля й. Лейди Гуинис се беше върнала в траур у дома, след като съпругът й бе загинал край Светлия остров по време на първия бунт на Бейлон Грейджой. „Ще остана тук само докато ми мине скръбта — важно бе заявила тя, — макар че по право Десет кули би трябвало да е мой, защото съм със седем години по-голяма от теб“. Много години бяха изтекли оттогава, но вдовицата си стоеше, потънала в скръб, и от време на време мърмореше, че замъкът трябвало да е неин. „А сега лорд Родрик си има още една полупобъркана сестра под покрива си — помисли Аша. — Нищо чудно, че търси утеха в книгите“.
Все още беше трудно да се повярва, че крехката болнава лейди Аланис е надживяла съпруга си лорд Бейлон, който беше изглеждал толкова здрав и силен. Когато отплава в открито море на война, Аша го направи със свито сърце, от страх, че майка й като нищо може да умре, преди тя да успее да се върне. Нито веднъж не бе помисляла, че баща й също може да загине. „Удавеният бог си играе жестоки шеги с всички нас, но хората са още по-жестоки“. Внезапно връхлетяла буря и скъсано въже бяха пратили Бейлон Грейджой на смърт. „Така поне твърдят“.
За последен път беше видяла майка си, когато беше спряла в Десет кули за прясна вода, на път да удари Дълбоки лес. Аланис Харлоу изобщо не притежаваше онази красота, която ценяха певците, но дъщеря й обичаше страстното й волево лице и смеха в очите й. На това последно гостуване обаче завари лейди Аланис да седи до един прозорец, свита под купчина кожи и загледана над морето. „Моята майка ли е това, или нейният призрак?“ — помисли си, докато я целуваше по бузата.
Кожата на майка й бе изтъняла като пергамент, дългата й коса беше побеляла. Някаква гордост се бе съхранила в начина, по който държеше главата си изправена, но очите й бяха помръкнали и замъглени, а устата й потрепери, когато попита за Теон. „Върна ли лошото ми момче?“, така попита. Теон беше десетгодишен, когато го отведоха за заложник в Зимен хребет, и за лейди Аланис, изглежда, винаги щеше да си остане на десет. „Теон не можа да дойде — трябваше да й отвърне Аша. — Татко го изпрати да опустошава Каменния бряг“. Лейди Аланис нямаше какво да отвърне на това. Само кимна бавно, но си личеше колко дълбоко са я наранили думите на дъщеря й.
„А сега трябва да й кажа, че Теон е мъртъв, и да забия още една кама в сърцето й“. Там вече се бяха забили два ножа. На остриетата им бяха изписани имената Родрик и Марон и ножовете неведнъж жестоко се бяха извивали в нощта. „Ще отида да я видя утре сутринта“, закле се Аша. Пътуването й беше дълго и уморително, не можеше сега да се изправи пред майка си.
— Трябва да поговоря с лорд Родрик — каза на Три зъба. — Погрижи се за екипажа ми, след като разтоварят „Черен вятър“. Ще доведат пленници. Искам да получат топла постеля и гореща храна.
— Има студено телешко в кухните. И горчица в една делва, от Староград. — При мисълта за горчицата старата се усмихна и от голите й венци щръкна един дълъг кафяв зъб.
— А, не! Пътуването ни беше тежко и бурно. Искам да им дадеш нещо топло. — Аша пъхна палец под широкия си кожен колан с железни шипове. — На лейди Гловър и децата да не им липсва храна и топлина. Тях ги настани в кулата, не в подземията. Бебето е болно.
— Бебетата вечно са болни. Повечето умират и близките им плачат. Ще питам милорд къде да ги сложа.