Аша я стисна с два пръста за носа.
— Ще направиш каквото аз казвам. А ако това бебе умре, никой няма да плаче повече от теб. — Три зъба изплака и обеща да се подчини и Аша я пусна и тръгна да потърси вуйчо си.
Хубаво беше, че може отново да повърви по тези коридори. Винаги беше чувствала Десет кули като свой дом, повече от Пайк. „Не един, а десет замъка, скупчени един до друг“, беше помислила още първия път, когато го видя. Помнеше задъханото си детско тичане нагоре-надолу по стъпала, бойници и покрити мостове, ловенете на риба долу при Дългия каменен кей, дните и нощите, изгубени сред книжното съкровище на вуйчо й. Дядото на неговия дядо беше вдигнал този замък, най-новия на островите. Лорд Теомор Харлоу беше загубил трима сина в бебешката люлка и бе обвинил наводнените мазета, влажните камъни и отровната селитра на древния замък Харлоу. Десет кули беше по-проветрив, по-удобен, разположен на по-добро място… но лорд Теомор бил променчив човек, както би удостоверила всяка от жените му. Беше имал шест, всяка толкова различна, колкото различни бяха и неговите десет кули.
Книжната кула беше най-дебелата от десетте, осмоъгълна и съградена от огромни блокове дялан камък. Стълбището беше вградено между дебелите й стени. Аша го изкачи бързо до петия етаж и стаята, в която четеше вуйчо й. „Не че има стаи, където да не чете“. Лорд Родрик рядко го виждаха без книга в ръка, било то в нужника, на палубата на „Морска песен“ или докато даваше аудиенция. Аша често го беше виждала да чете и на трона под сребърните коси. Изслушваше всеки случай, който му представяха за съд, произнасяше присъдата си… и прочиташе страница-две, докато началникът на гвардията доведеше следващия молител.
Намери го изгърбен над една маса до прозореца, обкръжен от пергаментови свитъци, които можеше да са оцелели още от Валирия, преди да я сполети Ориста, и тежки, подвързани в кожа томове с ключалки от бронз и желязо. Свещи от пчелен восък, високи и дебели колкото мъжка ръка, горяха от двете страни на стола му на красиво изковани железни стойки. Лорд Родрик не беше нито дебел, нито тънък; нито висок, нито нисък; нито грозен, нито пък красив. Косата му бе кафява както и очите, макар че късата му подкастрена брада бе посивяла. Общо взето на външност беше съвсем обикновен, отличаваше го единствено любовта му към писаното слово, нещо, което толкова много железнородени мъже смятаха за немъжествено и извратено.
— Вуйчо. — Тя затвори вратата. — Кое четиво е толкова неотложно, че да оставиш гостите си без домакин?
— „Книга за изгубените книги“ на архимайстер Марвин. — Той вдигна очи от страницата и я погледна. — Хото ми донесе копие от Староград. Има дъщеря и иска да се оженя за нея. — Лорд Родрик почука с нокът по книгата. — Ей тука, виждаш ли? Марвин твърди, че е открил три страници от „Знаци и поличби“, видения, записани от девствената дъщеря на Енар Таргариен, преди Ориста да сполети Валирия. Лани знае ли, че си тук?
— Още не. — Лани беше галеното му име за майка й; само Четеца я наричаше така. — Нека си почине. — Аша премести купчината книги от едно столче и се настани. — Три зъба май е загубила още два от трите. Един зъб ли й викаш вече?
— Рядко я викам изобщо. Тази жена ме плаши. Кой час е сега? — Лорд Родрик погледна към прозореца и огряното от луната море. — Стъмнило се е. Толкова скоро? Не бях забелязал. Ти закъсня. Чакахме те още преди няколко дни.
— Ветровете бяха срещу нас, а и докарах пленници. Жената и децата на Робет Гловър. Най-малкото е още кърмаче, а млякото на лейди Гловър пресъхна по пътя. Нямах друг избор, освен да спра „Черен вятър“ край Каменен бряг и да пратя хората си да намерят кърмачка. Намериха коза. Момичето не върви на добре. Дали ще се намери кърмачка в селото? Дълбок лес е важен за плановете ми.
— Плановете ти трябва да се променят. Много късно дойде.
— Късно и гладна. — Тя изпъна дългите си крака под масата и разлисти някаква книга: описание на войната на Мегор Жестокия срещу „Окаяниците“. — А, и жадна също. Един рог ейл ще ми дойде добре, вуйчо.
Лорд Родрик сви устни.
— Знаеш, че не разрешавам храна и пиене в библиотеката си. Книгите…
— … може да пострадат. — Аша се засмя. Вуйчо й се намръщи.
— Много обичаш да ме ядосваш.
— О, не гледай толкова тъжно. Не познавам мъж, когото да не ядосвам, би трябвало вече да го знаеш. Но стига за мен. Ти как си?
Той сви рамене.
— Нормално. Очите ми отслабват. Поръчах да ми пратят лещата от Мир, да чета по-лесно.