— Врани ще се бият над плътта на мъртвец и ще се убиват за очите му. — Лорд Родрик зарея поглед над морето, загледан в играта на лунната светлина по вълните. — Имахме един крал, после — пети ма. Сега виждам само врани, дърлещи се над трупа на Вестерос. — Затвори кепенците. — Не отивай в Стари Уик, Аша. Остани с майка си. Боя се, че скоро ще я загубим.
Аша помръдна в стола си.
— Майка ми ме възпита да бъда храбра. Ако не отида, до края на живота си ще се чудя какво е могло да стане, ако съм отишла.
— Ако отидеш, животът ти ще се окаже твърде кратък за чудене.
— По-добре, отколкото да запълня остатъка от дните си с недоволство, че Престолът от Морски камък по право е бил мой. Не съм Гуинис.
Той трепна от думите й.
— Аша, двамата ми големи синове нахраниха раците на Светлия остров. Едва ли ще се оженя отново. Остани и ще те обявя за наследница на Десетте кули. Задоволи се с това.
— Десетте кули? — „Де да можех“. — Братовчедите ти няма да го харесат. Рицаря, Зигфрид, Хото Гърбицата…
— Те си имат свои земи и замъци.
„Съвсем вярно“. Влажният, разпадащ се замък Харлоу беше на стария Зигфрид Харлоу Среброкосия; седалището на гърбавия Хото Харлоу беше в Бляскавата кула, на една скала над западния бряг. Рицаря, сир Харас Харлоу, бе в Сива градина; Бормунд Синия властваше над хълма Харидан. Но всички бяха поданици на лорд Родрик.
— Бормунд има трима синове, Зигфрид Среброкосия има внуци, а Хото има амбиции — каза Аша. — Всички смятат да те надживеят, дори Зигфрид. Тоя се кани да живее вечно.
— Рицаря ще е владетелят на Харлоу след мен — отвърна вуйчо й. — Но може да управлява от Сива градина толкова добре, колкото и оттук. Закълни му се като васал срещу замъка и сир Харас ще те защитава.
— Мога да се защитавам сама. Вуйчо, аз съм кракен. Аша, от дома Грейджой. — Стана рязко, готова да си тръгне. — Искам бащиния си трон, не твоя. Тези коси изглеждат опасни. Някоя може да падне и ми отреже главата. Ще седя на Престола от Морски камък.
— Значи си още една врана, грачеща за леш — въздъхна Родрик. — Върви. Ще ми са да се върна към майстер Марвин и проучването му.
— Ако е намерил още една страница, ми се обади. — Вуйчо й си беше вуйчо й. Никога нямаше да се промени. „Но ще дойде на Стари Уик, каквото и да казва“.
Екипажът й вече сигурно се хранеше долу в залата. Аша знаеше, че трябва да иде при тях, да поговори за това събиране на Стари Уик и какво означава то за тях. Хората щяха твърдо да застанат зад нея, но й бяха нужни и другите, братовчедите й Харлоу, хората на Волмарк и на Каменно дърво. „Тях трябва да спечеля“. Победата й при Дълбок лес щеше да й послужи добре, щом хората й започнеха да се хвалят с нея, а тя знаеше, че ще го направят. Екипажът на „Черен вятър“ изпитваше извратена гордост от подвизите й. Половината я обичаха като своя дъщеря, а другата половина искаха да разтворят краката й, но и едните, и другите бяха готови да умрат за нея. „И аз за тях“, помисли си, докато се промушваше през вратата на долната площадка на стълбището и пристъпи в огрения от лунната светлина двор.
— Аша? — Една сянка пристъпи иззад кладенеца.
Ръката й светкавично посегна за камата… но лунните лъчи превърнаха тъмния силует в мъж, загърнат в наметало от тюленова кожа. „Още един призрак“.
— Трие. Мислех, че ще те намеря в залата.
— Исках да те видя.
— Коя точно част от мен, интересно? — Усмихна се широко. — Е, тука съм. Пораснала. Гледай всичко, което поискаш.
— Жена. — Той се приближи. — И красива.
Тристифер беше наедрял от последното им виждане, но имаше същата буйна коса, с която го помнеше, и очи, големи и доверчиви като на тюлен. „Сладък е, наистина“. Това му беше бедата на горкия Тристифер — твърде сладък беше за Железните острови. „Лицето му е станало хубаво“. Като момче, много го мъчеха луничките. Аша страдаше от същото; може би точно това ги беше привлякло един към друг.
— Съжалявам за това, което чух за баща ти — каза тя.
— И аз скърбя за твоя.
„Защо?“, едва се сдържа да попита Аша. Тъкмо Бейлон беше прогонил момчето от Пайк, за да стане повереник на Белор Блектайд.
— Вярно ли е, че вече си лорд Ботли?