— Речните земи все още са много опасни. Изметът на Варго Хоут още върлува, а Берик Дондарион беси хора на Фрей. Вярно ли е, че Сандор Клегейн се е присъединил към него?
„Откъде знае това?“
— Според някои. Донесенията са объркани. — Птицата беше долетяла едва предната нощ от малка септа на остров, долепен до устието на Тризъбеца. Близкото градче на Солниците било жестоко опустошено от банда разбойници, а някои от оцелелите твърдяха, че с разбойниците бил и един побеснял дивак с шлем с глава на хрътка. И че бил убил десетина мъже и изнасилил дванайсетгодишно момиче.
— Лансел несъмнено ще гори от желание да премахне и Клегейн, и лорд Берик и да възстанови кралския мир в речните земи.
Сир Кеван за миг я погледна в очите.
— Моят син не е човекът, който ще се справи със Сандор Клегейн. „Виж, за това поне сме съгласни“.
— Баща му би могъл. Устните на чичо й се стегнаха.
— Ако службата ми на Скалата не е необходима…
„Службата ти беше необходима тук“. Церсей беше обявила братовчед си Дамион Ланистър за свой кастелан на Скалата, а друг братовчед, сир Давен Ланистър, за Пазител на Запада. „Безочието си има цена, чичо“.
— Донеси ни главата на Сандор и Негово величество ще ти е изключително благодарен. Джоф може и да го харесваше, но Томен винаги се е страхувал от него… и с основание, изглежда.
— Когато едно куче озлобее, вината е в господаря му — отвърна сир Кеван, обърна се и се отдалечи.
Джайм я придружи до Малката зала, където приготвяха пиршеството.
— Тебе обвинявам за всичко това — зашепна му тя, докато вървяха. — „Нека се оженят“, каза. Марджери трябваше да скърби за Джофри, а не да се жени за брат му. Трябваше да се е поболяла от скръб, като мен. И не вярвам, че е девствена. Ренли имаше кур, нали? Беше брат на Робърт, със сигурност имаше кур. Ако онази отвратителна стара вещица си въобразява, че ще позволя синът ми да…
— Съвсем скоро ще се отървеш от лейди Олена — прекъсна я кротко Джайм. — Утре се връща в Планински рай.
— Така казва тя. — Церсей не вярваше на нито едно обещание на Тирел.
— Тръгва си — настоя той. — Мейс взима половината сила на Тирел в Бурен край, а другата половина се връща на Предела със сир Гарлан, да утвърди правата му над Бистра вода. Още няколко дни и единствените рози, останали в Кралски чертог, ще са Марджери, дамите й и няколко гвардейци.
— И сир Лорас. Или си забравил за своя заклет брат?
— Сир Лорас е рицар на Кралската гвардия.
— Сир Лорас е толкова Тирел, че пикае розова вода. Изобщо не трябваше да му се дава белият плащ.
— Аз не бих го избрал, признавам. Никой не си направи труда да се посъветва с мен. Но мисля, че Лорас ще се справи добре. Сложи ли плаща, човек се променя.
— Теб това определено те промени, но не към по-добро.
— И аз те обичам, мила сестричке. — Отвори вратата и я поведе към масата и мястото й до краля. Марджери беше от другата страна на Томен, на почетното място. Щом влезе под ръка с малкия крал, тя спря показно, целуна Церсей по бузите и я прегърна.
— Ваше величество — най-безочливо заяви момичето, — чувствам се все едно, че вече имам втора майка. Моля се двете много да се сближим, обединени от любовта си към сладкия ви син.
— Аз обичах и другия си син.
— Джофри също е в молитвите ми — отвърна Марджери. — Обичах го с цялото си сърце, въпреки че така и нямах възможност да го опозная.
„Лъжкиня — помисли кралицата. — Ако го беше обичала макар и за миг, нямаше така безсрамно да бързаш да се жениш за брат му. Искаше само короната му“. Като нищо щеше да зашлеви изчервената младоженка направо тук, пред очите на половината двор.
Сватбеният пир бе скромен като службата. Всичко беше уредено от лейди Алери — Церсей не намери кураж да се заеме отново с тази ужасна задача след начина, по който бе свършила сватбата на Джофри. Поднесени бяха само седем блюда. Маслена буца и Лунно момче забавляваха гостите между блюдата, музикантите свиреха на гайди и цигулки, лютни, флейти и арфи. Единственият певец беше някакъв фаворит на лейди Марджери, зализан фукльо, облечен във всички оттенъци на небесносиньото, който се представяше като Синия бард. Изпя няколко любовни песни и се оттегли.
— Какво разочарование — оплака се високо лейди Олена. — Надявах се да чуя „Дъждовете на Кастамийр“.
Всеки път щом Церсей погледнеше към старата вещица, пред очите й сякаш изплуваше лицето на Маги Жабата, сбръчкано, ужасно и мъдро. „Стариците си приличат — мъчеше се да се убеди тя, — нищо повече“. Всъщност прегърбената магьосница по нищо не приличаше на Кралицата на тръните, но нещо в наглата малка усмивчица на лейди Олена бе достатъчно, за да я върне в шатрата на Маги. Още помнеше странната й миризма, наситена с уханията на източни подправки, и мекия допир на венците на Маги, докато изсмукваше кръвта от пръста й. „Ще бъдеш кралица — беше й обещала старата с още мокри, червени и лъснали от кръвта устни, — докато дойде друга, по-млада и по-красива, която да те свали и да ти отнеме всичко, което ти е скъпо“.