— Моля да ме извините, сир — каза принц Доран. — Изнемощял съм и отпаднал и понякога… Слънчево копие ме уморява със своя шум, прахта и миризмите. При първа възможност смятам да се върна във Водните градини. И ще взема принцеса Мирцела с мен. — Преди рицарят да успее да възрази, принцът вдигна ръка; кокалчетата на пръстите му бяха подути и зачервени. — Вие също ще дойдете. И нейната септа, слугините й, охраната й. Стените на Слънчево копие са крепки, но под тях е градът-сянка. В замъка всеки ден влизат и излизат стотици хора. Градините са убежището ми. Те са дар от принц Марон за неговата невяста Таргариен, знак за съюза между Дорн и Железния трон. Там есента е прекрасен сезон — топли дни, прохладни нощи, солен морски бриз, фонтани и езерца. А има и други деца, момчета и момичета от висше и благородно потекло. Мирцела ще си има приятели на нейната възраст, с които да си играе. Няма да е самотна.
— Щом казвате.
Думите на принца пулсираха в главата му. „Там ще е в безопасност“. Само че защо Доран Мартел го беше увещавал да не пише до Кралски чертог за преместването? „Мирцела ще е в най-голяма безопасност, ако никой не знае къде точно се намира“. Сир Арис се беше съгласил, но имаше ли друг избор? Той беше рицар на Кралската гвардия, но все пак само един, точно както беше казал принцът.
Уличката го изведе в огрян от лунната светлина двор. „Покрай свещарския дюкян — беше му написала. — Врата и ниско външно стълбище“. Той се шмугна през входа и се изкачи по изтърканите стъпала. „Дали да почукам?“ Вместо това бутна вратата, пристъпи и се озова в голяма стая с нисък таван. Само две ароматни свещи блещукаха във врязаните в дебелите тухлени стени ниши. Видя под сандалите си пъстри мирски килими, гоблен на едната стена и легло.
— Милейди? — промълви тихо. — Къде сте?
— Тук. — Тя пристъпи от сянката на вратата.
Около дясната й ръка над лакътя беше увита змия, медните й и златни люспи блеснаха, щом я раздвижи. Не носеше нищо друго.
„Не — смяташе да й каже, — дойдох само да ти съобщя, че трябва да замина“. Но щом я видя, засияла на светлината на свещите, загуби дар слово. Гърлото му бе пресъхнало като дорнските пясъци. Стоеше смълчан и пиеше с очи омаята на тялото й, трапчинката между ключиците, кръглите зрели гърди с големи тъмни зърна, извивките на кръста и бедрата. А после, без да усети, я държеше в прегръдката си и тя смъкваше робите му. Щом стигна до долната му риза, я стисна и раздра коприната до пъпа му, но на Арис му беше все едно. Кожата й беше гладка под пръстите му, топла на допир като пясък, огрян от дорнското слънце. Потърси устните й. Устата й се отвори под неговата, гърдите й изпълниха шепите му. Усети как се втвърдиха зърната й, щом палците му ги потъркаха. Косата й беше черна и гъста и ухаеше на орхидеи, тъмна землиста миризма, от която той толкова се възбуди, че чак го заболя.
— Докоснете ме, сир — прошепна жената в ухото му. Дланта му се плъзна надолу по закръгления й корем, за да намери сладката влага под храстчето черни косъмчета. — Да, там — промълви тя, щом той хлъзна пръст в нея. Тя изстена, придърпа го към леглото и го бутна по гръб. — Още, ох, още, да, мили мой, сладки мой рицарю, рицарю мой, мой сладки бели рицарю, да, ти, ти, искам те. — Дланите й го поведоха в нея, после се плъзнаха около врата му и го притеглиха. — По-дълбоко — прошепна. — Да, охх! — Краката й се увиха около него, бяха силни като стомана. Ноктите й се вкопчиха в гърба му, докато я пронизваше, още веднъж и още, и още, и тя изкрещя и се изви под него. Пръстите му намериха зърната й, защипаха и семето му изригна в нея. „Вече мога да умра щастлив“, помисли рицарят и поне за десетина удара на сърцето беше в мир.
Не умря.
Страстта му бе дълбока и безгранична като морето, но щом приливът се отдръпна, скалите на срам и вина се надигнаха, по-остри от всякога. Вълните понякога ги заливаха, но те си оставаха под водата, корави, черни и хлъзгави. „Какво правя? — питаше се. — Аз съм рицар на Кралската гвардия“. Превъртя се, просна се на гръб и зяпна в тавана. През него минаваше пукнатина, от едната стена до другата. Не я беше забелязал преди, както не бе забелязал и картината на гоблена, сцена с Нимерия и нейните десет хиляди кораба. „Само нея виждам. Дракон може да надникне в прозореца и нищо няма да видя освен гърдите й, лицето й, усмивката й“.
— Има вино — промълви тя до шията му. Ръката й се плъзна по гърдите му. — Жаден ли си?
— Не. — Отдръпна се и седна на ръба на леглото. В стаята беше горещо, а трепереше.