— Виждаш ли колко прилича на него, майко? — попита тихо.
— Много — усмихна се запитаната, защото прилика с едно новородено едва ли можеше да се установи.
— О, само да знаеше той, любимият, добрият!
Розета сключи ръце и по красивите й сега изнурени страни потекоха молитвени сълзи по човека, който беше нейде по света. Очите й се плъзгаха ту от портрета към детето, ту от детето към портрета, докато накрая се умориха… беше заспала. И още по време на дрямката в чертите й оспориха мястото си щастието на майката и страданието на вярната любяща съпруга която знаеше, че скъпият е далеч в беда и опасност.
Последваха дни на спокойно изчакване докато Розета се почувства укрепнала и в състояние да приема посещения. Няколко седмици по-късно малката космополитка бе кръстена. Кръстници й станаха граф Мануел, фрау Стернау и хауптман Роденщайн. Детето бе наречено на неговата майка — Розета, а любовта превърна името в немското умалително Розичка.
За жалост щастието се помрачаваше от мислите по онези в странство, за които все още нищо не се бе чуло. Така мина една година, после втора и сега наистина изглеждаше, че те са изчезнали безследно, че са безвъзвратно изгубени. Колкото повече време минаваше, толкова повече Розета гледаше на себе си като на вдовица. Ако не беше Розичка, нямаше да може да превъзмогне горестта. Но сега нейните грижи и вътрешна енергия се насочваха изцяло към детето и престарелият баща, който постепенно възвръщаше силите си.
Три години бяха изтекли от рождението на Розичка, когато Розета Стернау се разхождаше един хубав летен ден из горатa със своя баща. Тя мислеше за изчезналия любим и миналите времена.
По едно време видяха да се мержелее нещо светло сред храстите. Пристъпиха по-близо и съгледаха Розичка с венец от елхови клонки и диви рози на главата и гирлянди от листа около хълбоците. Дванайсетгодишният сега Курт, синът на кормчията Унгер, бе коленичил пред нея и я украсяваше.
— На какво играете вие там? — попита Розета.
— Понеже Розичка живее в гората, нека се нарича Горската роза. Аз се постарах да я превърна точно в такава.
Тогава графът се наведе към малката, целуна я и произнесе разчувстван:
— Да, ти ще се наричаш Горската роза, защото си тъй нежна и красива като цветовете, които носиш. Бог да те закриля, скъпа моя!
От онзи час вече наричаха детето Горската роза. Курт бе дал името, а дон Мануел го бе потвърдил.
Четете продължението на романа в книга трета: «Бенито Хуарес».