— Има публична обява за задържането му, където и да бъде заловен.
— Пуб…лична обя…ва! — извика капитанът. — Какво си позволявате?
— Казвам ви истината. Испанската полиция го издирва за опит за убийство, кражба и отвличане.
Интересно бе да се види погледа, който Роденщайн метна на комисаря, когато отвърна:
— И това е всичко? Само за тези дреболии?
— Хер Главен лесничей, вие на това дреболии ли казвате?
— Тъй, тъй, ясно, че не ме разбирате, затова ще се изразя без заобикалки: Доктор Стернау е мъж честен, като никой друг. По-скоро бих допуснал, че вие самият сте убиец, похитител и крадец, отколкото той. Твърденията ви са чиста глупост, а с глупости аз не се занимавам. Всъщност наистина ли сте полицейски комисар? Имате ли легитимация? Не бих казал, че ви познавам.
— Хер, какво ви стана, та ми искате легитимация? — изфуча човекът.
— Защото на всеки нехранимайко може да му хрумне да се представи за полицейски комисар. Сега си вървете и да не сте стъпил тук без легитимация!
— Осъзнавате ли какво правите?
— Да, много добре си знам работата. Не си ли тръгнете доброволно, ще ви изхвърля!
— Аз пак ще дойда и тоя път с подкрепление, а вас ще докладвам за проявяване опърничавост към властите. Такъв като вас не бива да бъде търпян в никое независимо княжество.
В този момент Роденщайн дръпна звънеца и Лудвиг влезе.
— Лудвиг!
— Тук, хер хауптман!
— Тоя човек успя да се вмъкне при мен, но не си ли замине достатъчно бързо, да бъде изхвърлен!
— На заповедите ви, хер хауптман! — ухили се ловецът, комуто много допадаха подобни поръчения. Сетне улови човека за раменете, избута го в коридора и изтласка по стълбите. Долу в двора се размотаваха няколко безделни ловци. Като видяха, че се е отворила хубава работа, веднага се възползваха от случая и полицаят изхвърча от замъка с бързината на експрес. Озовал се вън, той стисна юмруци и се закле да отмъсти жестоко на Главния лесничей.
На двора на замъка се намираше и едно малко момче в добре отиваща му зелена униформа на ловец. Това беше Курт Унгер, осемгодишният син на кормчията Унгер.
— Лудвиг — обади се то, — защо бе изхвърлен оня човек? Какво е сторил?
— Оскърби хер хауптмана, на този свят тук — гласеше отговорът.
Малчуганът изкриви гневно личице и извика:
— Тогава душа да му е яка! Ще отида да взема магазинната си пушка и ще му перна един куршум! Ще застрелям всеки, осмелил се да обиди хер хауптмана!
Ловецът се разсмя доволен от сърцатостта на малкия си любимец.
— Чакай! — спря го все пак той, виждайки, че Курт наистина се тъкми да отиде за пушката си. — По хората не бива да се стреля току-тъй без нищо, на този свят тук. Но знам едно животно, което можеш да застреляш.
— Какво животно?
— Лисица!
— Лисица?! — възкликна малкият и очите му заискриха. — Че къде пък се е напъхала разбойницата?
— Отзад в дъбравата. Вчера я открих и след малко тръгвам с дакелите да я ликвидирам.
— Мога ли да дойда с теб?
— Разбира се, стига мама да разреши.
— Веднага отивам да я попитам!
Малчуганът отърча във външното стопанство. Майка му беше заета с хранене на пилците. Хлапакът се втурна сред тях, разпилявайки ги наляво и надясно, и се провикна радостно:
— Мамо, мамо, нека я застрелям!
— Но кого, дивачето ми? — попита тя усмихнато.
— Лисицата, която ни отмъква кокошките.
— А тя къде е?
— В дъбравата. Лудвиг я е открил и сега отива нататък. Може ли да отида и аз?
— Да, щом ще присъства Лудвиг.
Малкият я изгледа отдолу нагоре, нацупи се и отвърна гордо:
— О, Лудвиг, той изобщо не ми е необходим. Една такава лисица мога да застрелям дори да съм сам!
Той влезе вкъщи и скоро се върна, провесил пушка на рамо. Това беше магазинна двуцевка, която Главния лесничей бе поръчал специално за момчето и подарил за рождения му ден. За своите осем години Курт беше необикновено добре умствено и физически развит и за капитана бе голяма радост да знае, че неговият подарък се употребява тъкмо според очакванията му, тъй като момчето вече се славеше като добър стрелец.
— Отивам, мамо — рече то.
Тя го целуна и хлапакът закрачи с гордостта на принц, заобиколен от блестящата си свита. Отиде тъкмо навреме да завари Лудвиг и още двама души от лесничейството вече приключили с приготовленията. Водеха три дакела за каишките. Въпросите на момчето нямаха край и ловците трябваше да си дадат доста труд, докато утолят неговата жажда за знания.
Беше меко и ясно зимно утро. Слънцето грееше добре. Топлите му лъчи бяха облизали снега в полето, ала в дълбокия лес все още бе най-малкото половин фут. Курт трябваше да крачи храбро, за да не изостане от другите. Най-сетне стигнаха дъбравата и скоро се натъкнаха на лисичата диря. Кучетата опънаха каишките, ала бяха принудени да изчакат, докато хората обградят бърлогата и се уверят, че лисицата не я е напуснала. По всяка вероятност беше самец, предпочел сам да обитава зимната си квартира. След като запушиха страничните дупки и остана свободен само централният отвор, пуснаха кучетата. Те моментално изчезнаха под земята. Стрелците се разставиха наоколо. Курт гордо зае полученото почетно място край отвора.