Диос се вторачи в него, устните му леко помръднаха.
— Семейство — промълви най-после, а гласът му прозвуча по-меко от обичайния лай. — Семейство. Да, би трябвало да съм имал семейство, нали? Само че, виждате ли, не мога да си спомня. Паметта е първото, което си отива. Пирамидите изглежда не могат да я запазят, по някаква необяснима причина.
— Диос, Творецът на бележките под черта в историята? — подхвърли Тепикамон.
— Аха — усмихна се върховният жрец. — Паметта изчезва от главата, но е навсякъде около мен. Във всеки свитък и книга.
— Човече, това е историята на царството!
— Да. Моята памет.
Царят се поукроти. Под натиска на ужасяващото удивление насъбраният му гняв се уталожи.
— На колко години си?
— Мисля… че са седем хиляди. Въпреки че понякога ми се струват повече.
— Наистина ли седем хиляди години?
— Да.
— Как може човек да понесе това?
Диос вдигна рамене.
— Седем хиляди години са просто ден по ден.
Бавно, с по някое трепване или гримаса, жрецът се отпусна на коляно и вдигна жезъла си с треперещи ръце.
— O, царе, винаги съм съществувал единствено за да служа.
Последва дълга, дълбоко смущаваща пауза.
— Ще разрушим пирамидите — каза Фар-ре-птах, като напираше напред.
— Ще разрушите царството — отвърна Диос. — Няма да го допусна.
— Ти ли няма да ни позволиш?
— Няма. За къде сме без пирамидите?
— От името на мъртвите — натърти Фар-ре-птах — твърдя, че ще бъдем свободни.
— Но царството ще се превърне в поредната малка страна — измънка Диос и за ужас на предците в очите му се появиха сълзи. — Всичко, което ни е скъпо, искате да пуснете в потока на времето. Без сигурност. Без напътствия. Подвластно на промяна.
— Значи ще си опита късмета — отсъди Тепикамон. — Отмести се.
Диос вдигна жезъла си. Змиите се размотаха и засъскаха срещу царя.
— Не мърдай! — заповяда жрецът.
Тъмна светкавица прескочи между предците. Изумен, Диос погледна жезъла си — никога не бе се държал така. Но в продължение на седем хиляди години жреците бяха вярвали дълбоко в сърцата си, че жезълът на Диос може да управлява този свят, а и другия.
Във внезапната тишина някъде отвисоко се чу слабо дрънкане на нож, който се вмъкваше между два черни мраморни блока.
Пирамидата пулсираше под Тепик, а мраморът беше хлъзгав като лед. Наклона се оказа толкова полезен, колкото бе очаквал.
Основното, каза си Тепик, е да не гледаш нагоре или надолу, а право напред към мрамора, като разделяш невъзможната височина на постижими откъси. Точно като времето. Ето как издържаме на безсмъртието — разрушаваме го, като го разчупваме на малки парченца.
Тепик бе доловил виковете, които се носеха отдолу, и погледна за миг през рамо. Едва бе изкачил една трета от пирамидата, но можеше да види тълпите отвъд реката — сиво цяло, нашарено с бели петънца от обърнати нагоре лица. По-наблизо беше бледата армия на мъртвите, застанали срещу малката сива групичка жреци с Диос начело. Водеше се някакъв спор.
Слънцето висеше на хоризонта.
Тепик се протегна нагоре, откри следващата пукнатина, намери нещо, за което да се хване…
Диос забеляза главата на Птакласп да се подава зад развалините и прати няколко жреца да го доведат. ІІб го следваше и носеше внимателно сгънатия си брат под мишница.
— Какво прави момчето? — попита Диос.
— O, Диос, той каза, че отива да осияе пирамидата — отвърна Птакласп.
— Как може да го направи?
— O, господарю, щял да затапи върха преди залез слънце.
— Възможно ли е? — обърна се Диос към архитекта.
ІІб се колебаеше.
— Може би.
— И какво ще стане? Ще се върнем ли във външния свят?
— Ами зависи дали измеренията ще си паснат както преди и дали са в стабилно състояние, или обратно — пирамидата ще се се държи като парче гума под налягане…
Гласът му затихна и замря под тежкия взор на Диос.
— Не знам — призна си ІІб.
— Обратно във външния свят… — изрече Диос. — Той не е нашият свят. Нашият свят е Долината. Нашият е свят на ред. Хората се нуждаят от ред.
Жрецът вдигна жезъла си.
— Това е синът ми! — извика Тепикамон. — Да не си посмял да му сториш нещо! Това е царят!
Редиците предци се размърдаха, но не можеха да се освободят от магията.
— Ъ-ъ, Диос — обади се Кууми. Диос се обърна и повдигна вежди.
— Каза ли нещо?
— Ъ-ъ, ако той е царят, ъ-ъ, аз, искам да кажа ние, мислим, че може би трябва да го оставиш да довърши каквото е започнал. Ъ-ъ, не мислиш ли, че това е наистина добра идея?
Жезълът на Диос хвърли къч и жреците усетиха студените окови да сковават крайниците им.