— Не мисля, че си се запознавал с прабаба си.
Той посочи към по-нисичка бинтована фигура, която кимна леко на Тепик. Момчето отвори уста.
— Няма време — каза царицата. — Справяш се отлично.
Тепик погледна към слънцето, което като стар професионалист избра точно този момент, за да падне под хоризонта. Боговете бяха прекосили реката, напредъкът им се забавяше само от желанието да се блъскат и бутат един друг, и се носеха през сградите в некропола. Няколко от тях се скупчиха около мястото, където преди малко стоеше Диос.
Предците се спуснаха надолу със същата скорост, с която се бяха качили, и оставиха Тепик сам върху квадратен метър скала.
Няколко звезди се показаха.
Тепик гледаше белите форми на предците си, забързали се по свои лични дела с невероятна скорост към широката ивица на реката.
Боговете изгубиха интерес към Диос — странното малко човече с пръчка и тракащ глас.
Най-близкият бог — едно крокодилоглаво създание — скочи на площадката пред пирамидата, присви очи към Тепик и посегна. Тепик се разтърси за нож, като се чудеше кой ли вид е подходящ за богове…
А покрай Джел пирамидите започнаха да изсияват скромния си запас плячкосано време.
И жреци, и предци се разбягаха, когато земята се разтресе. Дори боговете недоумяваха.
ІІб сграбчи ръката на баща си и го дръпна назад.
— Хайде! — извика той в ухото на Птакласп. — Не трябва да сме тук, когато това нещо изригне! Иначе ще те слагам да спиш на закачалка.
Около тях още няколко пирамиди пуснаха сиянието си — слабо и изтощено, едва забележимо в сравнение с предишното.
— Татко! Казах ти, че трябва да си вървим!
Птакласп бе повлечен назад през камънаците, все още вперил взор в тежките очертания на Голямата Пирамида.
— Там остана някой, виж.
Посочи самотната фигура върху площадката. ІІб се взря в сумрака.
— А, Диос, върховният жрец. Предполагам, че е намислил някакъв план. Най-добре да не се месим в делата на жреците. Идваш ли?!
Крокодилоглавият бог въртеше муцуна напред-назад и се опитваше да фокусира Тепик, без да разполага с преимуществото на бинокулярното зрение. От толкова близо тялото му леко прозираше, сякаш някой бе начертал всичките линии и му бе писнало, преди да оцвети рисунката. Богът стъпи върху малка гробница, която стри на прах.
Ръка, подобна на връзка салове с нокти, надвисна над Тепик. Пирамидата се разклати и камъкът под краката му се затопли, но упорито отказваше да покаже признаци на осияване.
Ръката се помести надолу. Тепик падна на коляно и, воден от дълбоко отчаяние, стисна ножа с две ръце и го вдигна над главата си.
Светлина проблесна за миг от ръба на острието и тогава Голямата Пирамида засия.
Засия в абсолютна тишина, като изригна стълб пронизващ окото пламък, превърнал цялото царство в плетеница от черни сенки и бяла светлина. Пламъкът не само би превърнал наблюдателите в солен стълб, ами и в пълно сервизче за подправки по техен избор. Избухна като глухарче с тишината на звезден блясък и жар на свръхнова.
Едва след като окъпа некропола в невероятното си сияние за няколко секунди се чу шум, който се процежда през костите, пропълзява във всяка клетка на тялото и опитва, с известен успех, да я обърне наопаки. Беше твърде силен да се нарече звук. Има шум, който е толкова силен, че не е възможно да бъде чут.
Постепенно благоволи да се смъкне по космичната скала и просто се превърна в най-силният шум, който присъстващите бяха чули някога.
Спря и изпълни въздуха с тъмното метално изщракване на внезапна тишина. Светлината изгасна, пронизвайки нощта със сини и лилави вторични образи. Това не бе финална тишина и тъма, а пауза, като момент на равновесие, когато хвърлената нагоре топка загуби инерция, но й предстои да се сблъска с ефекта на гравитацията и за кратък момент си мисли, че най-тежкото е минало.
Този път явлението бе предизвестено от остър писък, дошъл от ясно небе и лек въздушен вихър, който се превърна в блясък, в пламък, в сияние, което с пращене се заби в пирамидата и продупчи купчината черен мрамор. Светкавици изтрещяха от нея и се заземиха в по-малките гробници наоколо, като змии от бял пламък прояждаха пътя си и прескачаха от пирамида на пирамида, изпълвайки въздуха над некропола с миризма на изгорял камък.
В центъра на огнения вихър Великата Пирамида сякаш се повдигна на няколко сантиметра върху тънък слой пейзаж и се завъртя на деветдесет градуса. Това беше онзи вид особена зрителна илюзия, която може да се получи и когато никой не я гледа.