И след това, измамно бавно и с изключително достойнство, пирамидата избухна.
Случи се следното: пирамидата замислено се разпадна на каменни блокове с големината на къщи, които плавно се отдалечиха един от друг и спокойно се понесоха над некропола. Няколко от тях се удариха в други пирамиди и тежко ги осакатиха с мързеливите си неориентирани движения, след което продължиха тихо да орат местността, докато не удариха на камък зад малката планина руини.
Едва тогава дойде ред на шума. Задържа се доста дълго.
Сив прах се сипеше върху царството. Птакласп с мъка се изправи и предпазливо тръгна напред слепешката, докато не се блъсна в някой друг. Мъжът изтръпна, като си помисли какъв тип хора обикаляха наоколо напоследък, но мисленето не му се отдаваше твърде много, защото изглежда нещо наскоро го бе фраснало по главата…
— Ти ли си, момко? — осмели се да попита.
— Ти ли си, тате?
— Да.
— Аз съм, тате.
— Колко се радвам, че си ти, сине.
— Виждаш ли нещо?
— Не. Всичко ми е мъгляво.
— Слава на боговете. Мислех си, че само на мен така ми се струва.
— Но нали си ти? Така ми каза.
— Да, татко.
— Всичко наред ли е с брат ти?
— В пълна безопасност е в джоба ми, татко.
— Добре. Стига нищо лошо да не му се е случило.
Двамата продължиха бавно напред, препъваха се в натрошени камъни, които едва виждаха.
— Нещо избухна, татко — проточи ІІб. — Май беше пирамидата.
Птакласп се почеса по темето, на милиметър от което бяха прелетели два тона камъни и за малко да го направят клиент на някоя от собствените му пирамиди.
— Лошият цимент, който купихме от Мерко Ефебеца, е виновен, предполагам…
— Мисля, че оплескахме нещата повече от един крив трегер — сподели ІІб. — Всъщност мисля, че много се оплескахме.
— Изглеждаше леко, кажи го де, песъчлив на вид…
— Трябва да седнеш някъде, татко — каза ІІб възможно най-любезно. — Ето ти го Две А. Дръж го здраво.
Птакласп ІІб продължи да пълзи нагоре по плоча, която на пипане подозрително приличаше на черен мрамор. Реши, че му е нужен жрец. Все трябваше да стават за нещо и именно сега май беше моментът. За утеха или може би за да накове с камък главата му в тялото.
Вместо да открие жрец обаче, натъкна се на някого, който кашляше застанал на четири крака. ІІб помогна на човека — определено беше човек, за миг архитектът се уплаши да не е нещо друго — да се изправи и го настани на купчинка, която почти сигурно имаше вид на мрамор.
— Ти жрец ли си?
— Аз съм Копърко. Главен балсаматор — отвърна фигурата.
— Птакласп ІІб, паракосмичен арх… — започна той, но после заподозря, че архитектите няма да бъдат гледани с добро око за известно време, и бързо се поправи: — Инженер съм. Добре ли си?
— Не знам. Какво се случи?
— Мисля, че пирамидата избухна.
— Мъртви ли сме?
— Не бих казал. В края на краищата нали можем да говорим и да се движим?
Копърко потръпна.
— Това не е гаранция, от мен да знаеш. Какво е инженер?
— Ъ-ъ, строител на акведукти — бързо каза ІІб. — Те са последната новост, да знаеш.
Копърко се изправи неуверено.
— Имам нужда от едно питие. Хайде да намерим реката.
Намериха Тепик преди това.
Бе се вкопчил в малка пресечена пирамидка, която при приземяването си бе издълбала средно голям кратер.
— Този го познавам — сети се ІІб. — Това е младежът, който се покатери на върха на пирамидата. Колко нелепо — как е могъл да оцелее след такова нещо?
— А и защо никне жито от мрамора? — почуди се Копърко.
— Може би има значение, ако си точно в центъра на сиянието, или нещо подобно — мислеше на глас ІІб. — Някаква спокойна, незасегната от стихията област, като в ядрото на ураган…
Инстинктивно архитектът посегна към восъчната си плоча, но се спря. На човек му е отредено никога да не разбере нещата, с които се занимава.
— Мъртъв ли е? — попита той.
— Не ми прилича на умрял. — Копърко отстъпи крачка назад.
Балсаматорът на ум прехвърляше възможните алтернативи за работа. Тапициране звучеше доста добре. Поне столовете няма да станат и да тръгнат след теб, след като ги натъпчеш със слама.
ІІб се наведе над тялото.
— Я виж какво има в ръката си. — Той внимателно разтвори пръстите на Тепик. — Парче стопен метал. Това пък за какво му е? …Тепик сънуваше.
Сънуваше седем дебели крави и седем тънки крави, една от които караше велосипед.
Присъниха му се и камили, които пееха, а песента им опъваше гънката на реалността.
Видя и как някой написа с пръст по стената на пирамидата:
„Да отидеш отвъд е лесно. За да се върнеш е нужно (продължава на следващата стена)…“