— Но… — Мислите на Кууми успяха поне да се възползват от ушите му. — Това означава, че ще си разменят местата.
— Отлично. След това можеш да поръчаш малко камили. Един търговец в Ефеб предлага чудесен избор. Първо им провери зъбите. А, да, после помоли капитана на „Безименния“ да дойде при мен. Той тъкмо бе започнал да ми обяснява какво означава „безмитна зона“.
— Докато се къпете ли, о, царице? — измънка Кууми немощно.
Вече беше невъзможно да не забележи как гласът й се променя с всяко следващо изречение, докато облицовката на възпитанието й бавно се стапя в пламъка на царствеността.
— Няма нищо нередно — намръщи се тя. — А и се погрижи да има канализация. Очевидно в тръбите е бъдещето.
— Да, о царице — каза жрецът нещастно. Винаги бе мечтал за промени, само че и винаги бе искал нещата да си останат същите.
Изцяло без чужда помощ слънцето се смъкваше към хоризонта. За някои хора денят се оказа доста добър.
Червеникавата светлина освети тримата мъжки представители на династията Птакласп, докато преглеждаха плановете си за…
— Казва се мост — обясни ІІб.
— Нещо подобно на акведукт ли? — попита Птакласп.
— По-скоро обратното. Водата преминава отдолу, а не по него.
— Аха. На цар… ицата няма да й хареса. Царското семейство винаги е било срещу оковаването на свещената река с язовири или бентове, или тям подобни.
ІІб му се ухили победоносно.
— Тя го предложи. И милостиво отбеляза, че можем да се погрижим за места, където хората да стоят и да хвърлят камъни по крокодилите.
— Тя ли каза това?
— Точните й думи бяха „големи остри камъни“.
— Не думай. — Птакласп се обърна към другия си син. — Ти сигурен ли си, че си добре?
— Чувствам се чудесно, татко — отвърна ІІа.
— Не усещаш ли главоболие или нещо подобно?
— Никога не съм се чувствал по-добре.
— Само дето още не си започнал да пресмяташ цената. Помислих, че още се чувстваш плос… неразположен.
— Царицата бе благосклонна да ме помоли да хвърля поглед на царските финанси — осведоми го ІІа. — Каза, че жреците не могат да смятат.
Последното му преживяване не бе оставило у ІІа други странични последствия освен способността да мисли под прав ъгъл спрямо всички останали.
Той си седеше, цъфнал в усмивка, докато мозъкът му изчисляваше стойността на тарифите, пристанищните такси и сложна система на ДДС, която вероятно в скоро време щеше неприятно да изненада предприемчивите търговци от Анкх-Морпорк.
Птакласп се замисли за всичките тези мили девствен Джел без нито един мост. А сега имаше под ръка много късове обработен камък навсякъде, и то с милиони тонове. Човек никога не знае, може би на мостовете щеше да остане място за някоя статуя. На Птакласп му се намираше една подходяща.
Мъжът постави ръцете си върху раменете на синовете си.
— Момчета, всичко е направо квантово.
Залязващото слънце огря също Копърко и Ембри, въпреки че в техния случай лъчите му изминаха обиколен път през светлинна шахта на дворцовата кухня. Двамата се бяха озовали там без видима причина. Просто да си в залата за балсамиране абсолютно сам бе доста потискащо.
Кухненските работници ги заобикаляха, като отчитаха ореола от непробиваема тъга, обгърнала двамата балсаматори. И в най-добрите времена службата им не изискваше особена общителност, затова балсаматорите не се сприятеляваха лесно. Освен това пиршеството по случай коронясването трябваше да бъде подготвено навреме.
Двамата седяха сред оживлението, взрели се в бъдещето над кана бира.
— Предполагам, че Глуенда може да поговори с баща си — смотолеви Ембри.
— Точно така, момче — поощри го Копърко уморено. — Там има бъдеще. Хората винаги ще имат нужда от чесън.
— Страшно скучна работа е чесънът — изръмжа Ембри с необичаен гняв. — А и не срещаш нови хора. Именно това харесвах в нашата работа. Винаги работиш с нови лица.
— Никакви пирамиди повече — промълви Копърко без злоба. — Така каза тя. Свършил си добра работа, Копърко, каза тя, но ако ще и с писъци и крясъци ще въведа тази страна във Века на Плодния прилеп.
— Кобрата.
— Какво?
— Века на Кобрата, не на Прилепа.
— Все едно — махна с досада Копърко и тъжно погледна в халбата си.
Сега това е проблемът, помисли си той. Човек трябва да помни в кой век се намира.
Мъжът погледна към поднос със студени закуски. Това беше модно в днешно време. Всеки се месеше…
Копърко вдигна една маслина и я заобръща в пръстите си.
— Не мога да кажа, че за мен е същото — каза Ембри, като пресуши халбата си. — Но съм уверен, че ти беше много горд, господарю… тоест, Копърко. Та нали шевовете ти издържаха на такова натоварване!