Без да сваля очи от маслината, Копърко посегна замаяно към колана си, откъдето извади един от малките ножове за фина употреба.
— Сигурно трябва да ти е било много тъжно, че всичко свърши — упорстваше Ембри.
Копърко се завъртя към светлината, като дишаше тежко.
— Все пак ще ти мине — увери го Ембри, — важното е да не се оставиш да ти глозга мозъка…
— Сложи тази костилка някъде — помоли го Копърко.
— Моля?
— Остави костилката някъде.
Ембри вдигна рамене и я взе от пръстите му.
— Така — каза Копърко с трептящ от целеустременост глас. — Сега ми подай резенче червена чушка…
Слънцето огря и делтата — малкия безкрай от островчета тръстика и кални плитчини, където Джел трупаше наносите на континента. Блатни птици ловяха риби сред зеления лабиринт от стъбла, а хиляди мушички танцуваха на зиг-заг по възсолената вода. Тук поне времето никога не бе замръзвало, защото два пъти в денонощието делтата вдишваше студената освежаваща вода на прилива.
И сега напираше, покритите с пяна вълнички се процеждаха между тръстиката.
Тук-там плаваха мокри и древни размотани превръзки, размърдваха се за момент като невероятно стари змии, а след това без излишен шум се разложиха във водата.
— ТОВА Е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО НЕОБИЧАЙНО.
— Съжаляваме. Вината не е наша.
— КОЛКО СТЕ?
— Опасявам се, че над 1300.
— ДОБРЕ… МОЛЯ, ПОДРЕДЕТЕ СЕ НАДЛЕЖНО НА ОПАШКА.
Тико разглеждаше празната си хранилка.
Хранилката представляваше подмножествво на множеството „сено“, съдържащо променливи стойности между нула и К.
Нямаше никаква сено в нея. Всъщност може и да имаше отрицателно количество сено, но за гладен стомах разликата не беше от особен интерес.
Откъдето и да погледнеше нещата, отговорът винаги бе същият. Класическо просто равенство. В него имаше определена елегантност, която Тико в момента не беше в състояние да оцени.
Почувства се експлоатиран и измамен. В това нямаше нищо необикновено, тъй като представляваше нормалното състояние на духа за една камила. Животното търпеливо чакаше клекнало, докато Тепик стягаше дисагите си.
— Няма да ходим в Ефеб — говореше Тепик, може би на камилата. — Ще отидем до Кръглото Море, може би в Куирм или към планината Овнерог. Има най-различни места. Може дори да потърсим някой от онези изгубени градове, а? Мисля, че ще ти хареса.
Грешка е да се опитваш да развеселиш камила. По-добре да изсипеш кошница сладки в черна дупка.
Вратата в далечния край се отвори. Беше жрец, който изглеждаше доста разтревожен. Напоследък на жреците им се падаше много неприсъщо за тях търчане из двореца.
— Ъ-ъ… — започна той. — Нейно величество ви заповядва да не напускате царството. — Жрецът се изкашля. — Ще има ли отговор?
Тепик се замисли.
— Не — отвърна той. — Не мисля, че ще има.
— Значи да й предам, че ще отидете при нея след малко, така ли? — попита с надежда жрецът.
— Не.
— Лесно ви е да го кажете — промълви жрецът кисело и изчезна.
След няколко минути бе заменен от Кууми с почервеняло лице.
— Нейно величество настоява да не напускате царството.
Тепик се качи на гърба на Тико и леко сръчка камилата.
— Не се шегува — добави Кууми.
— Сигурен съм.
— Наясно сте, че може да нареди да ви хвърлят на свещените крокодили, нали?
— Не съм виждал много от тях напоследък. Добре ли са? — попита Тепик и потупа камилата още веднъж.
Излезе на острата като бръснач светлина по утъпканите улици, чиято повърхност времето бе направило по-твърда от камък. Беше препълнено с хора и никой не забеляза Тепик.
Чувството беше прекрасно.
Младежът продължи към границата и не спря, докато не достигна стръмния склон, а долината остана зад гърба му. Горещият вятър на пустинята разтресе бодливите храсти, а той отведе Тико на сянка и се изкачи малко по-нагоре по скалите да погледне назад.
Долината беше стара, толкова стара, че можеш да повярваш, че е била създадена първа и е наблюдавала как се оформя останалият свят около нея. Тепик полегна, облегнал глава на ръцете си.
Разбира се, долината се бе направила стара. В продължение на хиляди години тя внимателно се бе отърсвала от бъдещето. Сега промяната се бе сблъскала с нея както земя се сблъсква с яйце.
Измеренията вероятно бяха по-сложни, отколкото си ги представяха хората. Вероятно времето също. Вероятно и хората, въпреки че те бяха по-предсказуеми.
Тепик наблюдаваше как стълб от прах се издигна пред двореца и се придвижи през града, през тесния разрез от ниви, изчезна за минута в групичка палми близо до склона и се появи отново в края на хълма. Далеч преди да я види, той знаеше, че някъде в облака прах присъства колесница.