— Къде ме водиш? — попита Птраци, докато елегантно се изнизваха покрай един ъгъл и тръгнаха към вътрешен двор, преграден с колони.
Тепик се поколеба. Не бе обмислял особено развитието на нещата оттук нататък.
— Защо си правят труда да заключват вратите? — попита, като разглеждаше колоните. — Ето това искам да знам. Чудя се защо ли ти не се върна обратно в килията си, докато аз бях в другата?
— Аз… аз не искам да умра — тихичко отговори тя.
— Не те обвинявам за това.
— Не трябва да говориш така! Грешно е да не искаш да умреш!
Тепик хвърли бърз поглед на покрива около двора и откачи абордажната си кука.
— Мисля, че би трябвало да се върна обратно в килията си — каза Птраци, без всъщност да предприема никакво действие в тази насока. — Грешно е дори и да си помислиш да не се подчиниш на царя.
— О? И какво се случва с теб тогава?
— Нещо лошо — не уточни тя.
— Искаш да кажеш, че е по-лошо от това да те хвърлят на крокодилите или Гълтачът на Души да вземе душата ти? — уточни Тепик и здраво закрепи куката за някакъв скрит перваз на плоския покрив.
— Тази мисъл е интересна — призна Птраци и спечели Наградата на Тепик за Прояснено Съзнание.
— Струва си да се обмисли, нали?
Тепик увисна на въжето, за да му изпробва здравината.
— Казваш, че ако така и така ти се случи най-лошото, можеш да спреш да се притесняваш — каза Птраци. — Ако Гълтачът на Души те пипне, независимо какво правиш, крокодилите могат и да ти се разминат, нали?
— Качвай се първа — нареди Тепик. — Мисля, че някой идва.
— Кой си ти всъщност?
Тепик порови в торбичката си. Беше се върнал в Джели преди цяла вечност само с дрехите, които сега носеше, но пък с тях беше и по време на изпита си. Изпробва в ръката си ножа за мятане Втори номер и стоманата заблестя в сиянието. Вероятно това беше единствената стомана в цялата страна. Не че Джелибейби не бе чувала за желязото. Нещата просто стояха по следния начин: ако медта се е оказала достатъчно добра за пра-пра-пра-пра-прадядо ти, значи става и за теб.
Не, стражите не заслужаваха ножове. Нищо лошо не бяха направили.
Ръката му стисна мрежичката с капаните. Бяха от малкия модел със зъбци само по три сантиметра. Капаните не убиват, само позабавят хората за известно време. Ако в петата ти се забодат един или два от тях, значително забавяш хода си и ставаш крайно предпазлив, освен ако не си от фаталните ентусиасти.
Пръсна няколко от тези съоръжения в началото на коридора и изтича обратно до въжето, като се изтегли нагоре с няколко бързи замаха. Стигна до покрива точно когато първите стражи изтърчаха под трегера. Изчака, за да чуе първата ругатня, после нави въжето и забърза след момичето.
— Ще ни хванат — предположи тя.
— Не ми се вярва.
— А после царят ще ги накара да ни хвърлят на крокодилите.
— O, не. Не мисля… — Тепик спря. Идеята беше интригуваща. — Би могъл — осмели се да каже. — Много е трудно да си убеден в каквото и да е.
— Тогава какво ще правим?
Тепик се вторачи над реката в сияещите пирамиди. Голямата Пирамида беше още в строеж, на светлината се виждаше как струпаните камъни, смалени от далечината, се носеха около върха й. Количеството труд, което Птакласп влагаше в работата, беше изумително.
Ама какво еияние ще излъчва тя, помисли си Тепик. Ще се вижда чак до Анкх.
— Ужасни са, нали? — отрони Птраци зад него. — Така ли мислиш?
— Тръпки те побиват от тях. Старият цар ги мразеше, да знаеш. Казваше, че приковават Царството към миналото.
— А каза ли защо?
— Не. Просто ги мразеше. Беше симпатяга. Много мил. Не е като новия.
Издуха носа си и върна кърпичката в крайно оскъдното местенце, предоставяно от украсения й с пайети сутиен.
— Ъ-ъ, какво точно трябваше да правиш? Като лична прислужничка, искам да кажа? — попита Тепик, като обхождаше с поглед панорамата на покривите, за да скрие смущението си.
Тя се изхили:
— Не си оттук, нали?
— Не. Не съвсем.
— Говорех му най-вече. Или просто слушах. Той можеше наистина да говори, но все се оплакваше, че никой никога не чува онова, което казва в действителност.
— Да — потвърди Тепик от все сърце. — И това ли беше всичко?
Тя се вторачи в него и пак се изхили.
— O, за онова ли питаш? Не, много мил беше. Нямаше да имам нищо против, нали разбираш. Притежавах необходимата подготовка. Всъщност малко съм разочарована. Жените в семейството ми са служили на царете векове наред, разбираш ли.
— O, така ли? — успя да отрони той.
— Не знам дали някога си виждал една книга, казва се „Палатът със спуснатите…