— …кепенци“ — неволно довърши Тепик.
— Предполагах, че джентълмен като теб ще е чувал за нея — одобри Птраци и го смуши в ребрата.
— Това е вид учебник. Е, моята пра-пра-пра-баба е позирала за някои от картините. Не наскоро — добави тя, в случай че не е успял да я разбере напълно.
— Искам да кажа, че това би било малко отблъскащо — мъртва е от двадесет и пет години. Когато е била по-млада. Всички казват, че много приличам на нея.
— Ърк — съгласи се Тепик.
— Тя е била известна. Можела е да си слага краката зад главата, разбираш ли. И аз мога. Имам Трети клас.
— Ърк?
— Старият цар веднъж ми каза, че боговете даряват хората с чувство за хумор като компенсация за това, че са им дали и пол. Мисля, че по онова време той беше мъничко разстроен по този въпрос.
— Ърк.
Само бялото на очите на Тепик се виждаше.
— Не си от разговорливите, а?
Нощният ветрец довяваше парфюма й до него. Птраци използваше уханието като стенобойна машина.
— Трябва да намерим място, където да те скрием — каза той, като се концентрираше върху всяка отделна дума. — Нямаш ли си родители или нещо такова?
Опита се да пренебрегне факта, че на фона на безоблачното сияние тя сякаш светеше и начинанието не би имало голям успех.
— Ами майка ми все още работи някъде из палата — отговори Птраци. — Но не мисля, че е на моя страна.
— Трябва да те отведем далеч оттук — трескаво говореше Тепик. — Ако се скриеш някъде днес, мога да открадна коне, или кораб, или нещо подобно. Тогава ще можеш да отидеш в Тсорт или Ефеб, или някъде другаде.
— Искаш да кажеш, някъде в чужбина? Не мисля, че ще ми хареса — заяви Птраци.
— В сравнение с отвъдния свят?
— Е… На фона на тази формулировка, разбира се, че ще ми хареса… — Тя хвана ръката му. — Защо ме спаси?
— Ъ? Защото да си жив е по-добре отколкото да си умрял, струва ми се.
— Прочела съм я до номер 46, „Сбирката На Петте Мравки, Вещаещи Добрини“ — каза Птраци. — Ако ти се намира малко кисело мляко, бихме могли да…
— Не. Наистина, не. Не тук. Не сега. Сигурно ни търсят, почти е утро.
— Няма нужда да ревеш така! Само се опитвах да съм мила.
— Да. Добре. Благодаря.
Тепик се дръпна настрана и отчаяно се зазяпа над някакъв парапет в една от многото светлинни шахти на палата.
— Оттук се стига до работилниците на балсаматорите. Там трябва да има много място за криене.
Отново отви въжето.
Много зали започваха откъм шахтата. Тепик намери една, пълна с работни маси и дървени стърготини по земята. Коридор отвеждаше към друга зала, отрупана със саркофази за мумии, на всеки от които беше поставено по едно от позлатените кукленски лица, които вече познаваше и ненавиждаше. Почука на някои от тях и вдигна капака на най-близкия.
— Няма никой в къщи — заключи той. — Тук вътре можеш добре да си починеш. Ще оставя капака леко открехнат, за да влиза по малко въздух.
— Не мислиш, че мога да рискувам така, нали? А ако не се върнеш!
— Ще се върна довечера — отговори Тепик. — А… а и ще се опитам да ти пусна малко храна и вода днес по някое време.
Тя стоеше на пръсти, гривните на глезена й раздрънкваха цялото либидо на Тепик. Неволно хвърли поглед надолу и видя, че всеки нокът на краката й е боядисан. Спомни си как Чийзрайт му бе разказвал зад конюшните един следобед, че момичетата, които си боядисват ноктите на краката, са… Е, сега не си спомняше какви точно са, но по онова време бе му се сторило доста невероятно.
— Изглежда много твърдо — промълви тя.
— Кое?
— Ако трябва да легна в това нещо, ще имам нужда от възглавници.
— Ще сложа малко дървени стърготини вътре, виж! — предложи Тепик. — Но побързай! Моля те!
— Добре. Но ще се върнеш, нали? Обещай ми!
— Да, да! Обещавам!
Заклини парче дърво между саркофага и капака му, за да влиза въздух през пролуката, и се втурна да бяга.
Призракът на баща му го гледаше как изчезва.
Слънцето изгря. Когато златната светлина се разля по плодородната долина на Джел, сияйните пламъци на пирамидите избледняха и се превърнаха в призрачни танцьори на фона на проясняващото се небе. Сега бяха придружени от звук. Чуваше се през цялото време, прекалено високочестотен, за да бъде чут от простосмъртни уши, звук, който се спускаше от далечното ултразвучно…
ХХХхххеееее…
Писъкът се носеше от небето, тъничко резенче звук, подобно на лък на цигулка, който се влачи по повърхността на открит мозък.
Хххееееееее…
Или на влажен нокът на пръст, който се тътри по оголен нерв, казваха някои. По него можеш да си свериш часовника, биха заявили други, ако знаеха, че има и такова нещо на света. …хеее…